Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.
Васил Левски
Инициатива по изграждане на най-големия паметник в България – 133-метрова статуя на Васил Левски край Свиленград - тази новина обиколи медиите. Новината, съпроводена и с анимация, беше аплодирана от общественото мнение, а по форуми и анкети – и с обещания за дарения. Може би, защото образът на Левски е наистина този, който събира всичките ни национални идеали и всяка критика към инициаторите ще се възприеме едва ли не като богохулство.
Идеята накратко: Паметникът е замислен като част от най-големия мемориален комплекс в България. Ще бъде край Свиленград, до главен път Е-80. Комплексът ще се разполага на площ от 52 дка.
Освен 133-метровия паметник на Апостола, са планирани и интерактивен музей, който да представя най-ярките моменти от цялата българска история, информационен център, изложбена зала и парк за почивка с площ от над 300 дка. Инициативата е на сдружение "Аз обичам България" с председател Илиян Матеев и среща подкрепа сред общински съветници от Свиленград. За изграждането ще са необходими по предварителни изчисления около 4 – 4,5 милиона евро.
Истината е, че идеята за такъв паметник е отпреди няколко години. Тогава обаче отново – нито събра всеобщото одобрение, нито и някаква сериозна критика. Един от въпросите, който може да бъде зададен, е защо е нужно периодично да се рестартира една такава инициатива – въпреки убеждението на организаторите, че събирането на средства със сигурност ще успее.
Явно до този момент то не е успяло. Но не за финансирането и сумата от 4 милиона евро е думата. На практика, ако всеки български гражданин над 18 години дари по 1 евро (2 лв.) нужните средства за паметника на Васил Левски ще бъдат събрани бързо. И 133-метровата статуя на Апостола на свободата ще се извиси край Свиленград.
Малкото критики спрямо идеята, които се чуват и могат да се прочетат в интернет, са насочени предимно към мегаломанството и помпозността на проекта, тълкуват инициативата на сдружението "Аз обичам България" като комплексарска и затова псевдопатриотична, или като провокация спрямо етническия мир – статуята на Васил Левски ще се вижда още с влизането в България от турската граница и е в близост и до гръцката граница. Провокативно – не може да се отрече, но не и в това е основният проблем на идеята.
Това, което прави впечатление, е пълното несъответствие на проекта за паметник с фигурата на този, на когото този паметник трябва да отдаде почит. Това означава обаче, че паметникът просто ще отрази въжделенията (а това означава и комплексите) на инициаторите по издигането му. Не и самата същност на Апостола, на Левски – както интимно-съкровено го наричат само по прякор повечето българи.
Действително нито една българска историческа личност не е успяла да привлече толкова преклонение, уважение и обич. Нито Аспарух, нито Симеон, нито Иван Асен, Ивайло, Хаджи Димитър, Христо Ботев. Имаме много велики мъже, но в националната памет се откроява и свети – да, наистина: свети – над всички, а сякаш и заради всички, той – Васил Левски.
Но напънът за 133-метрова статуя е най-малкото в противоречие и с образа на Левски в спомените и представите на българите. Защото:
- Монументалната скулптура улавя, застопорява и зазижда този, който "беше невидим, фантом или сянка" и малко по-напред от одата на Вазов - "девет години той скита се без дом, без сън, без покой". И до този момент този образ от творбата на Вазов ляга в основите на мисленето на всеки българин;
- Със сигурност Васил Левски е един от революционерите на политическото мислене на 19 век (векът на националните държави и проекти) с идеята си за толерантност между всички етноси, религии, народности в бъдеща свободна България. Така идеята за разполагане на паметника на входа на България откъм Турция действително е провокация – и то най-вече спрямо самите идеи на революционера;
- Васил Левски е бил безкрайно честен и почтен човек. Записвал е всеки един свой разход, до последния грош, за народната дейност и нищо лично за себе си. Освен това е бягал от публичност и показност и то не само заради каузата на създаването на тайна революционна организация и освобождение чрез бунт. Левски просто не е бил натура, която търси външна, показна изява. Нито една бележка от тефтерите и писмата му не подсказва, че е очаквал слава, почест или нещо подобно.
Ако беше такъв, щеше и да намери начин или израз. Както Ботев, например. А на Ботев смръщеният, излъчващ сила, категоричност импозантен паметник отива - може да го видите във Враца. Може би дори проектът на сдружение "Аз обичам България" би стоял по-добре на Ботев или на Раковски – исторически фигури мислили, говорили и живели с размах, като на сцена. Не е така обаче с Левски - който не е искал никаква служба и никакви почести в свободна България. Че Левски е най-големият, най-светлият в българската история – това не поставям нито за миг под съмнение.
Опитах се да намеря някаква символика в избраната височина за паметника – 133 метра. Защо точно толкова, защо толкова голям? Също така в проекта са предвидени и вградени асансьори, с които посетителите на мемориала да се изкачват почти на висотата на фигурата на Апостола до специална площадка за разглеждане на пейзажа.
И тогава си помислих, че нито с метри и тонове паметници, нито с високо технологични асансьори някога ще го стигнем, ще се изкачим при него. Нито някога ще можем да видим България от нивото на Левски.
Защото в онази люта зима на 1872 година, когато Левски е заловен, не се е намерил нито един българин, който да излезе срещу смешната охрана от най-много 20 турски заптиета. А Левски се е надявал неговите (и нашите) сънародници да го освободят, преди да стъпи в София и да се изправи пред съда и бесилката. С изключително малко охрана Левски е извървял пътя от Къкринското ханче до Търново и от Търново до София. Това е маршрутът към българската Голгота.
Път, който все още не е извървян, не е и осмислен. На този път по никакъв начин не приляга един 133-метров паметник. И то не защото Левски не е велик – напротив. Не и защото не можем да се гордеем, че Левски е българин - напротив. А защото някак си той не може да се гордее с нас.
И защото и днес – през 2012 година, ние все още не знаем къде е гробът на Левски.