Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
"Предсмъртно"
14 часа – 23 юли 1942 г.
Никола Вапцаров е роден на 7 декември 1909 г. в град Банско. Израсъл в богатска къща в центъра на града. Баща му Йонко е авантюрист, политикан и комита. Къщата им в Банско е била местната резиденция на царствени особи (цар Фердинанд, кайзер Вилхелм, цар Борис ІІІ) и видни интелектуалци като поетите Яворов и Багряна, художниците К. Щъркелов, Иван Пенков и много други от първата половина на ХХ век.
От своя страна фамилията Вапцарови през 1920-те и 1930-те години има достъп в двореца на царя, запазени са групови снимки на юношата Никола с цар Борис ІІІ и обкръжението му на екскурзия в Пирин, с царския самолет фамилията от Банско е пътувала за София. Вапцаров е потопен в кипежа на събитията, с трескава бързина попива ритъма на епохата, за да я изрази с езика на поезията.
Завършва висше техническо образование в Морското машинно училище (ММУ) във Варна (1926-1932 г.), по-късно наречено на негово име. На прощалната вечер в училището хвърля предизвикателно ръкавицата на своите началници, афиширайки бунтарството на младото поколение срещу системата, а всъщност своето вътрешно недоволство от всичко - от сбъркания професионален път, от незабелязания литературен дебют и неутолените копнежи по далечината.
Преди да е направил крачка в цивилния живот и в полето на отговорността, без да е участвал в градежа на страната си, младият Вапцаров започва да чертае линии на разделение и противопоставяне. Недоволства от правилата и традициите, от дисциплината и йерархията в ММУ. Мрачни социални предчувствия, протести и отрицания, не и нещо градивно и оптимистично предопределят пътя му. Още тогава отхвърля остарелите според него патриотични идеали и противопоставя родината на хляба. Речта му в ММУ може да бъде определена и като пясъчна основа за митополагане в комунистическото бъдеще.
Показателен е фактът, че никой друг от 26-ти випуск на ММУ не е поел по неговия път. На 22 години, с престижни дипломи и професии, младежите от този випуск са надежда за просперитета на отечеството си. Съсипана от три войни, държавата ни е успяла да се въздигне. И Никола, ако е желаел, е могъл да продължи учението си – Йонко Вапцаров е осигурил царска стипендия за сина си в Германия. Щял е да се върне като ценен специалист – технократ, строител, а не рушител на буржоазна България. Данаил Крапчев му отваря страниците на престижния всекидневник "Зора”, кани го за сътрудник, дори една публикация се появява там – есето "Мирът на Щъркелов”.
Но не, работи за хляба си в примитивни фабрички и заводи. Постъпва на работа във фабриката на "Българска горска индустрия" в село Кочериново - като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците; вероятно по това време става член на БКП. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Борбата с оскъдицата и вечната българска мизерия му докарва заплахата от туберкулоза - Вапцаров е на ръба на болестта.
Т.е., обживял е социалното дъно, обгледал е и висшето общество на своето време. Силна и оригинална личност, непримирим с битието на масовия човек. Не приема безличието и сивотата като своя мярка, таи изгаряща амбиция да се изтръгне от баналността и неизвестността. Търси излаз към по-високо равнище на социобитието. Не наследява генетични родови заложби, самоизгражда се с цената на целеустременост, труд и самообразование.
Огняроинтелигентът не иска цял живот да хвърля с лопата кюмюр, болят го ставите от умора и безсънието го измъчва, а той е уверен, че светът чака словото на неговата поезия. Между моряшките стихотворения на Вапцаров и предсмъртните такива разликата е огромна. Извървял е дълъг път на самоусъвършенстване, на естетически търсения и преодоляване на етапи в литературното си съзряване.
Естетическото му верую е отговорност към поезията като висше изкуство, също и отказ от поръчковата плакатна литература. Поезията е автономната територия на Вапцаров, тя е неговото съзнание за екзистенциална самостойност, скритата му надежда за безсмъртие. Затова ревниво я пази от външни посегателства.
Никола Вапцаров е един тъжен човек. Неслучайно сред стотиците снимки от всички музеи и частни колекции на нито една не се вижда усмивка. В моряшките портрети дори (от 1931 г.) ясно се откроява настръхналата сериозност и упорство, служещи като броня между него и света.
През 1936 г. се премества в София, където дълго време остава без работа; тогава умира синът му Йонко. В периода 1936-1938 г. работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. "Летец" със стихотворението "Романтика". През 1938 г. Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок (МЛК) в София.
През 1939 г. подготвя единствената си стихосбирка "Моторни песни", излязла от печат през 1940 г.
След като не намира изход от ударите на съдбата (загуба на двете му деца), от тегобите на битието (недоимък, квартири, убийствен труд), от дълбоко затаената самотност, Вапцаров се включва в нелегалната борба с властта като единствено поприще за значима, макар и опасна употреба на Аз-а - да е таен боец в могъща въоръжена конспирация, а не неизвестен и ненужен човечец, загубен в задушни коптори, в облаци дим и смрад. Това е решаващ избор между живеене и креене в неговото тогавашно положение.
През 1940 г. събира из Пиринска Македония подписи в подкрепа на т.нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела вече в качеството си на ръководител на Централната военна комисия при ЦК на БКП. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван през март 1942 г.
В сферата на политиката обаче други диктуват темите и правилата. Там Вапцаров е в глуха позиция - не само отстъпва, а и се подчинява на авторитети и доктринерски инструкции. Доказателството за тази зависима позиция са докладите, изнесени пред МЛК и дейността му в минноподривната комисия на БКП. Това са двете големи политически грешки, които проблематизират нравственото му величие като надпартийна, национална фигура.
(Разбира се, за много хора в нашето общество - преди и сега - тези "дребни факти” не съществуват, понеже са неудобни, а който им обръща внимание и ги интерпретира, е най-малкото неграмотен, инквизитор, ако не убиец на поета.)
И през нелегалния си период Вапцаров си остава поет. Тогава създава своите големи стихотворения, пише, редактира и размножава стихове дори в ареста и в затвора. При всичко това си умира непризнат, дори от своите близки и от съмишлениците най-вече. Последната му молба е другарите да се погрижат за стиховете му след победата, за да се види, "че е имало и такъв поет”. Това желание е заветът му в паметта на нацията да остане неговото слово, а не участието в минноподривните акции на БКП.
Никола Вапцаров е осъден на смърт за терористична дейност на 23 юли 1942 година по дело 585/1942 срещу членове и сътрудници на ЦК на БКП и разстрелян същия ден на гарнизонното стрелбище на Школата за запасни офицери в София.
Последните си стихове "Прощално” и "Предсмъртно” Вапцаров записва на листче след произнасяне на смъртната присъда - в 14 часа на 23 юли 1942 г. Този, който съхранява сакралното листче и го предава след разстрела, е капитан Димитър Радев, комендант на Гарнизонното стрелбище. На 9 септември 1944 г. "черният" капитан се самоубива, но името му остава в историята на литературата - без жеста на врага и без втория си куплет "Предсмъртно” щеше да се брои за фрагмент, нямаше да е тази разтърсваща равносметка и уникална творба в българската литература.
С последните редове, записани с трепетната ръка на осъден, оставя ироничен знак за горчивото си разочарование, надсмива се над помпозните претенции за епичност пред жестокото лице на реалността. Разбрал е накрая, че зад красивите доктринерски лозунги се крие презрение към отделната личност – безименен червей, хвърлен в ирационалната мелница на световните геополитики.
Едно десетилетие след смъртта на Никола Вапцаров започва ерата на повсеместното му героизиране, изстраданата му поезия и погубения живот са тотално превзети и употребени за нуждите на партийно-пропагандната митологизация, за лични облаги.
Мечтаното от него бъдеще не идва на белите криле на пролетта, а на чужди окупаторски щикове. Жадуваната ”пролет” се състои само като "бурна, страшна, огненометежна” - вместо да измие кървавите рани, развихря брутални линчове и кръвопролития. Площадите оживяват от тълпи, кряскащи за смърт и разправа, не и за обич между хората. Никоя от неговите химери не се сбъдва, победилата идеология опровергава най-съкровените му надежди.
Всичко, което се случва две години след гибелта му – народни съдилища и убийства, концлагери, пропъждане на селяните от земята, национализация на всяка малка хлебарничка, унищожение на вярата, култ към вождовете, забрана на свободата и подмяната ѝ с повсеместен страх, патрициански привилегии за партийната номенклатура, безконтролна власт на БКП над всички сфери на живота, отказ от национална независимост – няма нищо общо с възвишената му вяра в "дните честити”.
От враговете – куршум в главата, а от другарите – изобилие от "бронебойни патрони” за разстрел на скъпоценното зрънце Вапцаровска вяра в справедливостта и доброто.