Бойко Ламбовски: Искам сам да си създавам световете и сам да си ги дялам

"Въпросът при писането, а и при всяко съзидание, е да съвпаднете с чудото – тогава го виждат и други.” Това са думи на Бойко Ламбовски в предговора на книгата му с разкази. Една книга с две лица – едното с разказите на Ламбовски, другото – със стихотворенията на Деян Енев. Книга, в която се разменят ролите. Защото Бойко Ламбовски е известен поет. "Вестоносец”, "Ален декаданс”, "Едварда”, "Тежка картечница преди сън”, "Бране на думи”- това са част от стихосбирките му, някои получават престижни награди. Превежда от френски и руски, публицистиката му е с особения дух на таланта, който навсякъде успява да създаде свой неповторим свят.

Излиза, че никак не е лошо да се родиш и на 13-ти. Някои хора суеверно прескачат тази цифра. Ти не си успял да я прескочиш - и какво? Дори я превърна в спектакъл, постави й акцент - ако си припомним само една от щастливите ти идеи - "Петък 13"...

- Сигурно така боря суеверията - като се набутвам директно в тях. Всъщност се боим от това, което не познаваме - един от начините да се страхуваме по-малко от каквото и да било, е да отидем при него, да го видим и опознаем. То така човек е опитомил света...

Да започнем с идеята - като творчески замисъл, като принадлежност към някаква общност... И стигнем до ... идеята за идеала? Казваш, че харесваш идеите, на които не е дадено да се осъществят в обозримо бъдеще.

- "Петък-13" е преди всичко опит поезията да излезе от чисто текстовото си обиталище и да потърси сцената, пърформанса, закачката... Направихме няколко десетки рецитала, главно с Мирела Иванова, сега правим това доста по-рядко съвместно, но не сме спрели. От тази гледна точка "Петък-13" е идея, която не злоупотребява с експлоатация до дупка. Всяка идея е част от паралелна реалност, защото се заражда в идеалното - във въображението и вярата. Неизбежно е, че в материалната си реализация тя се "омърсява", както се омърсява ангелът, избрал земно битие. Така че най-добрите идеи не само в обозримо, дори в необозримо бъдеще, не могат да се осъществят, но това не значи, че трябва да ги изоставим. Тъкмо напротив - трябва да се стремим към тях, защото те ни правят нещо по-високо от обикновената биологична единица.

Харесвам доста неща у теб като автор и личност. Не хвърляш безразборно думите, търсиш ги, подбираш най-сочните. И не само: една тънка ирония се прокрадва, весели душата, радва с неочакваните провокации. Носи ли ти удоволствие общуването с думите?

- Носи. Те са по-верни от хората, с тях никога не е скучно, а с хората може да е много скучно. Не бива обаче да се забравя, че думите за писателя са само оръдие, не самоцел. В крайна сметка човек пише, за да каже нещо важно, и чете, за да научи нещо важно за себе си. А не, за да се упражнява в естетски снобизъм или за подхрана на чужди и собствени самолюбия.

Най-напред ще те попитам нещо, на което търся отговор отдавна: учи ли се "писането"? Моля те, разкажи малко повече за Литературния институт "Максим Горки". За много хора ще е интересно да "видят" атмосферата там, да "присъстват" на някои случки, да "чуят" някои от професорите ти... И да не забравиш - търсим теб в цялата тази картина, твоите усещания, мисли, съмнения или възторзи. Всичко за теб - там и тогава.

- Завърших т. нар. "Университет за писатели" - Литературния институт "А. М. Горки" в Москва през 1987 г. Нито веднъж, нито тогава, нито по-сетне, съм съжалявал за това. Защото е прекрасно да те изпитват за неща, които иначе са хоби и удоволствие - хубавите книги от цял свят. Да те изпитват за Лев Толстой и Томас Ман, за Сервантес, Достоевски и Селинджър - какъв по-голям късмет за любителя на четивото? Освен това всеки вторник обсъждахме собствените си произведения, извънредно критично и безмилостно - така писателят се учи да се саморедактира и разбира, че всеки текст може да стане още по-добър, ако не си мързелив и държиш на работата си. Там изчетох и забранените тогава книжки - Солженицин и Варлам Шаламов, Венедикт Ерофеев и Василий Аксьонов... В самиздат, разбира се, режимът беше вече много омекнал.

Но институтът не беше само учене и литература; по-интересно от това беше красивият и жесток свят на сблъсък между много етноси и култури, между висок идеализъм и лоши неща като корупция и могъщи репресивни навици, между прекрасни млади хора и нелеко битие. В крайна сметка от Москва ми остана чувството за могъща жизненост и съчетание между много високо и много ниско, характерни за там неща... Но в крайна сметка - за превъзмогваща всичко човешка сила и дух.

На двайсет и шест си, когато издаваш първата си стихосбирка. За "онзи" период продължават да твърдят, че не е даван път на младите. Но стихосбирката ти е факт. Как се появи, имаше ли си "кум", прескача ли с Пегаса през тромави бариери?

- Стана случайно - аз не съм от писателско семейство, нямах връзки с писателските среди. Беше ме силно харесал като поет нашият покоен вече автор Иван Методиев, работещ тогава в сп. "Септември". Той публикува три мои стихотворения в един брой на списанието. Те излязоха след интервю с Иван Давидков - тогавашен главен редактор на издателство "Български писател". Давидков прочел стихотворенията ми след неговото интервю и много му допаднали. В писателското кафене попитал: "Абе чии са тези неща, познава ли някой това момче?" - И Методиев, който бил наблизо, му разказал за мен. В резултат на това Давидков ме покани да дам ръкопис за първа книга направо в издателство "Български писател", тъкмо бяха открили библиотека за дебюти. Така се запознахме с Давидков, после се сприятелихме с него, посещавах го често у дома му, той вече беше сериозно заболял. Беше много внимателен, одухотворен, живеещ с изкуството човек, непрекъснато пишеше, рисуваше, радваше се на чуждите успехи като на свои - това е рядък талант. Лека му пръст. Живееше с много възрастната си майка и с кучето си там, и всъщност за пръв път виждах бита отблизо на "професионален писател". Никога няма да го забравя.

Давам си сметка все пак, че в онези времена трудно се издаваше книга, и късметът ми има общо с това, че все пак учех в ”писателския институт", тоест в Москва. Но нямам никакви угризения - работех много, литературата беше моят живот, и не страдам от липса на самочувствие в тази област. Тоест, никога не съм имал чувството, че съм "прередил някого" на литературния стадион, сам си вдигах бариерата високо, и знаех добре колко съм скочил. Успехът като издаване на книги, награди и прочее не че не ме радваше, но усещах, че е нещо вторично, не си струва особено да се кахъриш за тези неща. По-важното е да си скочил собствената си летва, и да си я вдигнал без хитруване и милост към себе си, тоест достатъчно високо.

Да направим пътешествие по работните ти места. Не са много. Коя беше живата вода в това пътешествие, имаше ли кой да минава за теб през девет планини в десета, сам ли пътуваше, какви са уроците? Защо си тръгваше? Един от талантливите български журналисти, Кирил Янев, твърди, че три години на едно работно място са достатъчни, за да изхабят човека.

- Работил съм като журналист най-вече, много дълго във вестник "Сега". Бил съм и "чиновник" - директор на Център за книгата в министерството на културата, в Студентския дом и други места. Не гледам добре на "творци", които мислят, че простосмъртната работа им пречи и ги "загрозява." Особено на такива, които излъчват посланието, или направо го произнасят: "Аз, видите ли, съм голям творец, някой да ме храни и глези, защото Аз съм предназначен само за творчески пламъци". Работата на тази земя е част от нашия висок и свещен дълг, а творчеството е съпътстващ ореол, или дамга, който както иска да го разбира. Ако можеш да печелиш от творческата си продукция, добре, ако не - то бъди добър да си гледаш компетентно работата, за която ти се плаща. А щом те задяват и музите, посвещавай им свободното си време, и не се перчи пред колегите с тези си забежки. Това е моето кредо.

Вярно е, че талантливият човек няма само един талант. Борис Димовски, който е известен с удивителните си карикатури, пишеше чудесно, природата беше го орисала с тайните на билките си да открива самородните думи. Работих много години в стая, която беше до неговата стая, беше удивителен философ, четеше много и обсъждането на прочетеното приличаше на театрална постановка... Впрочем, беше майстор на живата реч. Ти имаш впечатляващи стихове, публицистиката ти е проникновена - не са много колегите, които умеят да внушат една идея така живо, с такава естественост... Гледала съм те и на камерната сцена на Сатиричния - една среща с теб, с твоите стихове - ти си авторът, режисьорът, актьорът. Няма как да ми опонираш. Просто се опитай да ми обясниш тази монолитна разнопосочност, ако може така да се каже.

- Уловила се нещо, което споделям рядко. Истината е, че като малък мечтаех да стана актьор. Нещо ме привличаше в тази професия. Отказах се съзнателно една когато разбрах, че актьорът трябва да има особена скромност, да е готов да е глина в режисьорските ръце, да умее да забрави собствените мисли и открития. Аз не умеех, може би и не исках. Моите несъгласия или концепции бяха доста силни, и реших, че току-така не мога да допусна друг да ми създава световете, в които се подвизавам. Исках сам да си създавам световете, и сам да си ги дялам. Така че избрах писаната словесност - сам си автор, сам отговаряш за успеха и неуспеха, за посланието и последиците.

Ти не замина ли извън България, когато се заявяваше несъгласието с "глобализма"? Защо отиде там? Срещу какво се бунтуваше? Какви бяха хората около теб?

- Имаш предвид моето участие в няколко антиглобалистични манифестации? Бунтът ми беше по-малко от интереса. При все че бунтът е иманентна част от човешката същност, винаги ми е било любопитно какво кара привидно благополучни хора да жертват благополучие, понякога и живот, в името на идея. Знаеш ли кое е интересно - моите предци са от северозападна България. Доста от участниците в комунистическото движение там са от заможни среди, например има едно село Коста Перчево, носи името на двама братя - млади момчета, загинали през 1944 г. Странното е, че са били деца на най-богатия човек в селото, и са били най-образованите. Какво предизвиква тази трансгресия - да не си доволен, да жертваш себе си и социалното си положение в името на идея, ето този феномен ме занимава. Всъщност светът се движи от недоволните - те са, които въртят колелото на цивилизацията ни.

Харесваш Кнут Хамсун. Още кого? Промениха ли се предпочитанията ти към автори и творби през годините?

- Той е могъщ автор, макар да е бил мрачен, склонен към заблуди и противоречия човек. Не е тайна, че е бил увлечен от националсоциалистическите идеи, харесвал е Хитлер. Не споделям тези му възгледи, но оценявам перото му. Всъщност писателят трябва да се съди по най-добрите му книги, там е най-силното от него. Имам, разбира се, и други любими писатели - Лев Толстой например е най-високо в моята таблица.

Личностите, които създават уют на душата ти, карат те да се чувстваш свободен или да искаш свобода, които те възхищават. А кои са на другия край - към кого е насочена твоята нетърпимост?

- Мразя и обичам качествата у хората, а се стремя да не боядисвам самите хора в черно и бяло. В различни обстоятелства един човек може да се прояви като подлец, но и като герой. Виждал съм това с очите си. Човекът е твърде сложно същество, за да го мерим с категоричен аршин, особено с такъв, който завинаги го класира тук или там. Та харесвам у хората щедростта на духа, хумора, справедливостта. И не харесвам простотията, наглостта, алчността.

Коренът - кои са предците, какво знаеш за тях, до кое коляно, разкажи за родителите си... На кого си кръстен? Кои традиции на семейството продължаваш?

- Кръстен съм на дядо си Бечо, той е от Видинския край. Предците ми са оттам, но едните са преселници преди 300 години от Тетевенския балкан. Оттам пък били дошли от Копривщенския край. С велико изумление открих, че в Копривщица има т.нар. "Ламбовска махала" - не знам дали няма връзка, не съм ровил... Та така.

Какво дава на едно момче елитната гимназия? Какъв път ти отвори френският език? Да не прескочим и талантът ти като преводач. Кое е по-трудно - да пишеш или да превеждаш?

- Чуждият език е богатство - възможност да надникнеш в друг начин на мислене, да оцениш своя език и народ по-добре, защото винаги оценяваш нещо по-добре, когато познаваш друго, подобно нему. Преводът също е сериозна литературна работа, но за жалост е много подценен днес у нас, и в някои области - например преводът на класическа поезия, е почти напълно закъсал. Превеждането е много отговорна работа, защото отговаряш и пред автора, и пред езиците, но не ангажира чак толкова собственото въображение, както собственото творчество. И двете неща са мъчение, ако ги правиш без вдъхновение.

Застана начело на българския П.Е.Н. център. Много авторитети бяха преди теб на тази позиция. Какво означава тя, какво е за българския автор, лично за теб? И може ли едно "старо нещо" като този център да има ново лице, да излезе извън традиционното и да прибави нови черти? В днешно време повечето неща загиват. Или съм песимист?

- П.Е.Н. е писателска организация с голям авторитет. В България съществува от 1926 година, писатели като Елин Пелин, Елисавета Багряна и Дора Габе са в нейната основа, Леда Милева (лека й пръст) и Георги Константинов я преведоха през несгодите на новото ни време.

Сега се борим за елементарни неща, като собствен офис - оказва се, че ПЕН е нямал такова нещо последните десетилетия. Ако го постигнем, ще е все нещо.

Както вече споменах, умееш с някакъв мъничък пример да изясниш една идея, едно поведение. Да разкриеш природата на явление - в една от статиите ти много ненатрапливо се рисува лицето на компромиса. Чрез случка от някога, когато учителката иска в твоето съчинение да замени "щедро" с "ведро", а ти приемаш компромисното "едро". Компромисът - виждането ти за него?

- Животът е пълен с компромиси. Има малки - те помагат да не се избием един друг, големи - те могат да обезличат личността, и непростими - те смачкват душата. Трябва да можем да ги отличаваме.

Суетен ли си? Или намираш за съвсем естествено човек да се радва, когато забелязват труда му, когато получава признание. Твой стих беше изписан и в Брюксел. Приятно е български думи да казват нещо от стената на едно метро в чужда страна. На мен ми е приятно.

- Сигурно съм суетен. Гледам да турям това в рамки, много помага самоиронията, умението да се посмееш на себе си. Особено в компания.

... Да разчетем този ред : "бавен, мъчен подвиг - да обичаш". Да поговорим за любовта. Казват, че тя движи ръката на поетите.

- Сигурно е така. И моята е движила нееднократно. Но любовта не е само "ах" и "ох" един към друг. Тя е миг, в който човек усеща диханието на Бога върху себе си; това не може да трае много дълго, защото диханието е огромна сила и енергия, може да те убие бързо при големи дози.

Ако не знаеш кой си, казваш ти, всеки може да те направи свой поданик. Ти знаеш ли кой си - за да отговорим и на въпроса дали някой те превърна в свой поданик... Освен любовта, разбира се.

- Е, цял живот опитвам да разбера кой съм. Не мога да се похваля, че съм преуспял. Но съм напреднал, сигурно идва с възрастта. Боя се, че когато разбера напълно кой съм, вече няма да съм в този живот, а в някакъв друг.