Проф. Андрей Пантев: Без чувства нашата планета би била скучно, а и пусто място за обитаване

Когато си мисля за личности, които бих искала да виждам (и чувам!) в общественото пространство – виждам и чувам теб. Ако има някаква божествена сила, тя е изсипала в съдбата ти доста дарове: умен, сладкодумен, обаятелен, мъдър, почтен, критичен, красив – дори ако махнем лулата, пак си съвсем различен и неподлежащ на сравнение с мнозина "водещи” бащина дружина. Твоята самооценка може да допълни моята гледна точка към академик Андрей Пантев. Но не може да ме опровергае. Защото гледната ми точка съвпада с тази на много, много хора в България.

Не ме наричай академик, защото не съм. Имам в интернет подобно звание от академията "Платон”, но не го изтъквам. Повече от 20 години вече не се подписвам и като професор. Намирам титлата много девалвирана. Ако срещнеш подписано нещо с тази титла от мен, да знаеш, че е от редакцията. Въобще титулуването не винаги е индикация за стойност. Нютон не е бил академик, нито Толстой. Не съм по-добър от другите, може би само съм по-различен. Това не е качество, нито негатив. Салвадор Дали, комуто приписват изобретяването на сюрреализма, веднъж продумал – "Единствената разлика между сюрреалистите и мен е, че аз съм сюрреалист”. Нещо такова ми хрумва, като ме питаш така, без да съм изобретил нищо. Човек не следва да се самооценява. Оскар Уайлд твърди, че сме най-неискрени тогава, когато говорим за себе си. От всички професионални прослойки онези, които се приемат са интелигенция, май са най-суетни!

Какво е усещането, когато застане човек на трибуната в Народното събрание? Ако това беше класна стая, мнозина щяха да искат да се изкажат "писмено”, защото другото не им върви. Трудно намират думите. Или просто им липсва онова, което да мине по моста на думите. На мен ти ми липсваш като фигура, заслужаваща трибуна.

В Народното събрание фантазирах, че съм в 23 аудитория, която още сънувам. Представях си очите на студентите. Така посрещах евентуални одобрения, но и враждебни погледи, дори подмятания. А все пак в тази зала човек има усещането, че много мерзки, но и велики решения са вземани там и това дори понякога въодушевява. Тогава забравяш за просташките реплики на опоненти и се пренасяш в друг свят, където също е имало рицари и негодници. Моето скромно депутатстване не беше кой знае какво, за да се запомни, но намирам, че можеш да изявиш воля за облик и несъгласие, без да бъдеш поне официално упрекван от съпарламентаристите си от групата. Имам нарастващо усещане, че днес напускат партии, формации и дори парламент не поради принципни несъвместимости, а заради незадоволени лични стремления. Ако съм нещо като оратор, това страна поради мой дефект. Когато чета прекалено нервно, подминавах думите и така трудно бях разбиран. Затова започнах да говоря без да чета. Дали е в Университета, Народното събрание, сватба или банкетна зала, е все така. Отдавна не съм влизал в аудитория. Не че са хукнали да ме канят, но намирам, че така е по-добре. Времето за оттегляне не е за лигльовците и суетните "джозефини” от нашите среди. Винаги идват времена, когато следва да отстъпиш трибуна или катедра, за да не станеш натрапчив. Виждаш, че може би още можеш, но усещането, че могат да те възприемат като Джурасик парк по възраст вече е изпитание на достойнство. А все пак, младостта още не е гаранция за напредък, както и старостта не означава непременно ретроградност. Последните нобелисти тази година се оказаха далеч не младенци. Когато Шекспир се връща в града си, тогавашните нови пръкнали се поети го окачествявали като старомоден и са му предсказвали забрава. Кой ги знае днес, а ние знаем Шекспир.

Мислиш ли, че социалните мрежи могат да заменят естественото общуване между хората? Не стана ли това пространство асоциално с фриволните си графити по душите на хора, с безразсъдната си намеса в процеси, в съдби, в ситуации? Не го ли превърнахме в част от общата възможност нещо да се използва – против всякаква логика и морал.

Не мога да си представя, че можеш да се обясниш в любов по Интернет. Вероятно може, но не е същото. Това, че си спец по интернет чудеса, не те прави способен да опишеш или да възприемеш есенен дъжд, трептението на мъглата или крайбрежен залез. Въпрос на предпочитание. Есента и небето може да ни правят старомодни, но и повече човечни. В социални мрежи можеш да уредиш среща, дори брак, но ...

Един отец, например, обсъжда твоето пристрастие към Дънов и йога...

Умрях от смях. А и всички около мен. Аз и йога. Та дори и като гимназист не можех да правя "кълбо напред”. А Дънов? Той е толстоист като философия и като поведение. Макар да не го е обявявал. Той проповядва ли насилие? Нали в основата на християнството е любов, каква йога? Не познавам отеца, който ме характеризира така отблизо, но ето за такива комични категоризации нашето православие е извор на битови вицове и смехотворни притчи още преди комунизма! Казвам го като внук на свещеник, на когото съм кръстен. Колко е лесно да лепнеш дамгосващ етикет и колко е трудно да бъдеш човечен в личния си живот. А би трябвало да е обратното. За отците наши свети.

Определяш трудовете си като научно изследване и публицистика. Така е – и огромните знания намират словесен еквивалент, наситени са с чувства и предизвикват чувства. Това не е просто информация за времена и личности. Това е художество, което изографисва образи, търси светлини и сенки, оценява, има естествен фон и прогнозира пространства. Научната информация е осветена от проникновение. Не е ли еднакво трудно да си изследовател и блестящ публицист – пък да се съберат заедно, сигурно е още по-трудно?

Не съм чак толкова блестящ публицист. Моите трудове не са толкова значими, за да бъдат обект на обществен анализ. Направих каквото можах. Аз съм само част от една обща тенденция историята да се разказва увлекателно, но не мегаломански. Измислицата не прави историята по-красива. По-рано да пишеш публицистично като историк беше немарксическо. Сега пък е повърхностно. Това твърдят тези, които не го могат. Разбира се, публицистиката не е убежище за онези, които не са професионалисти, а с лекота раздават всякакви историографски присъди. Историята е наука само когато обяснява. Когато е хроника тя е полезна, но само като констатация. Да напишеш, че има звезди, ден и нощ, сезони и приливи, още не те прави астроном. Има разлика. Виждаме много хора, които имат друга професионална квалификация, а пробват перото си в историята. Но рядко ще видим историк, който навлиза като изследовател в химията, математиката и астрономията като науки.

Заглавията на трудовете ти са необичайни, нетрадиционни. "Въображаема Европа в личности”, например. Или "Защо две Америки”. Накратко: моля разтълкувай фразата "въображаема Европа”.

Америка е въображаема, Европа е въображаема. Перу не е ли Америка? Босна не е ли Европа? Има две Америки, защото при усвояването има две Европи. Третата, нашата, не участва. Дори и викингите да са открили първи Америка, какво е останало от тях и от това в Новия свят? Обща Европа винаги е била въображаема. Защото е повече лелеяна, отколкото реализирана. В края на по-миналия век Европа е била не по-малко културно интегрирана, отколкото днес. Ние знаем какво става после в траншеите след август 1914 г. Австралия е повече Европа отколкото Балканите в смисъл на това, което условно наричаме географски европеизъм. Дори и днес, когато еднотипните бюрократи папагалски употребяват това име, неговото единство е повече институционално творение, отколкото фактор, облик в действителност. Нямаме европейци, колкото и да е раздут чиновническия апарат на европейския съюз. Какво значи нашите депутати да защитават "националния интерес”? Ако искаме защита, значи има и заплаха. Тогава защо отиваме в този съюз?

Поглеждаш и към "История на модерния свят”. Кое да възприема като модерно в историческия момент, в който живея?

Модернизъм е скъсване с традицията. Степените на това скъсване обаче предопределя бъдещето на модернизацията. Арнълд Тойнби пише,че "елементи на културата могат да се окажат разрушителни в чужд социален контекст”. Вероятно тук става дума за износ на модернизация, която и като демокрацията, ако идва с бомби или с преврати, няма да има положителен траен ефект. Изключение прави само Япония и то не във всичко. Лесно е да кажеш какво е било лошо в миналото. Днес модерното е да прозреш какво ще бъде прието като глупост или престъпление от потомците утре. Иначе да пишеш история е сравнително лесно - тя е с познат и предизвестен край.

Бил си гост професор в няколко български университета. Любопитно ми е има ли разлика в мисленето на студентите от различните градове. Какво то е впечатлило в тези "гостувания”.

Впечатляваше ме престижът на образование. Нали било само наш патент. В училище те учат да знаеш, в Университета те насочват да мислиш. В последно време бруталната комерсиализация на образованието става почти вулгарна. Навсякъде. Има немска поговорка, че който се ражда беден, умира глупав. А образованието не е чифт кренвирши, изложени на тезгяха. Без да съм бил нещо особено, на тези места се лаская, че съм запомнен. Не с друго, а в час. За какви ли не реформи се говори у нас, но най-малко за това кой как преподава на ученици и студенти. Често за образование се произнасят хора, които никога не са влизали в клас.

Две години си преподавал "балканска история” в САЩ. Как там възприемат "Балканите”? Какви въпроси ти задаваха? Затрудни ли те някой отговор?

Тогава преподаването в чужбина бе цяло приключение. Днес трудно вече ще срещнем българин, който да не твърди, че чете лекции в Америка. Въпросите бяха рутинни като познание, но винаги се прокрадваше битовото любопитство как живеем там. Там ме питаха дали сме християни. Веднъж се изненадаха, че празнуваме Коледа.

Какво предизвиква учудването ти?

Учудването беше усмихнатите лица на хората. Понякога решиш, но за кратко, че това е девалвация на усмивката. Бях преизпълнен със стеснения. Намирам, че интелигентният човек е по природа учтив и стеснителен. Касиерката, която в банката ”Барклис” ми даде малката ми стипендия от Бритиш кансъл, беше първото ми преживяване. Парите не бяха така щедри като днес на "Отворено общество”, но ги приемах с благодарност. Момичето поднесе през гишето сумата и ми каза ”Благодаря!” Това обръщение ме стъписа като непозната любезност. Нали аз трябваше да кажа мерси. А годината беше далечната 1969, януари. Тогава да видиш "другия свят” беше рядка възможност. Бях доста време там, но като даскал, не по посолства. А още нямам агентурно име, въпреки многобройните проверки. Не упреквам никого за имената, стига да не ме учи на антикомунизъм. Разочарования съм преживявал разни. Странно бе как преди 1989 г. може да бъда близък приятел с някого, а след това демокрацията да попречи. Гузните от преди това време тарикати бързаха да се отделят от това, към което принадлежаха.

Печална изненада е също, че имам много случаи, когато от някогашните ми колеги се точеше гъстия сироп на подмазвачешко раболепие, докато днес се упражняват в критики и дори шегички към това, което ги е направило такива, оставате мен. Може би защото не бях от катедрата научен комунизъм, които днес са видни сини политолози. Те разбиват комунизма. Приемам това, но не от хора като тях.

Пантев и Русия - нещо за тази връзка?

Че кой съм аз, както казва Папата, за да се съпоставям с Русия. Както и с Нова Зеландия. И с всичко останало.

Днес ако кажеш кой е изгонил турците от България, вече си безусловен русофил. Ставаш рубладжия, друго нещо си е да си доларджия. Без капка притеснения днес институции получават огромните си пари от чужбина, за да окачествят българите като атлантици. Няма тук притеснения, а гордост. Русофобията става вече тест за благонадеждност. Преди беше точно обратното. Често тя идва и от нашите съветски възпитаници. Някои смятат, че правят голям жест като твърдят, че уважават руската култура. Като че ли без нашето уважение нейната репутация по света ще рухне.

Темата за мигрантите: някои вече я възседнаха, за да демонстрират "хуманност”. И все пак – макар и не в тази връзка, понякога човечността не задрасква ли личното достойнство на този, който я проявява, не го ли превръща в жертва? И доколко е оправдано да ощетиш себе си, или да забравиш националното си достойнство заради жеста на човечност? За кого правим този жест – заради собствената си нагласа – или за да каже някой: какъв добър човек – и да "постне” това определение в обществената среда? А защо не и заради една добра сумичка?

Че това е замислена акция, насочена срещу еднаквостта на Европа, спор няма. Целта е Старият континент да бъде етно-религиозно корозиран, но в чия полза? Излиза, че от диктатори се бяга по-рядко, отколкото от демократи. Но паниката, че идват "новите варвари”, ми идва малко множко. Въпросът е кой сътвори тази каша в Близкия изток. Не разбирам липсата на капка човечност към онези, които се давят по лодките или спят на земята под дъжда. Това ли е великата Европа. Може ли дори милион чужденци да заплашат нейната многовековна цивилизация. За жалост, част от нашата интелигенция се присъедини към тези панически страхове, забравила за правата на човека, едно от които е правото на свободно движение на хора и идеи. А колко катедри и професори има по света по тази тематика! Икономически емигранти като определение вече почти се криминилизира. А двата милиона наши икономически емигранти по света?

Християни и мюсюлмани – какво носи едни такъв брак или едната половина не трябва да показва лицето си от стаята за слуги? Напоследък много се говори за пясъка и камилите, които Ванга виждала тук да се изсипват... Какво казва историята за това?

Нищо не казва историята за пясъци, които възприемам метафорично. Изглежда Европа не може без врагове. От 711 до 1492 г., когато Фернандо и Изабела превземат двореца в Гренада, Южна Европа е била преобладаващо мюсюлманска. Не цялата. А ако погледнем към обратното - милионите европейци, "изсипани” в пясъците по света, в повечето случаи като колонизатори? Да не са били ангели. От Конго до Индия. Взаимното обогатяваме между култури и дори религии е част от хубостите на този свят. Не може да има само отрицание. Може би трябва да се откажем и от арабските цифри? Нали е ислям!

Суетен ли си? Радват ли те наградите? Впрочем, какви награди имаш и коя от тях те зарадва?

Получих, но на 75 г., две високи държавни отличия. Вече бях "узрял” за такава почит. Лаская се, че през 1997 г., в много скверни времена, станах почетен гражданин на Видин. Най-хубаво е, когато те признават от там, откъдето си тръгнал. Човек, който казва, че не е суетен, буди съмнение за искреност. Никога не съм имал кабинет, секретарка, кола. Не че ми се полага, но много "жертви” на комунизма го имаха. Но това, че не съм бил дори шеф на катедра, не ме прави по- нереализиран човек от други, които бяха такива и то и при двете системи.

Един красив и умен мъж като теб няма как да се размине с любовта. Да поговорим за любовта в живота ти...

Е, чак пък и красив… Точно обратното. Не подлагам живота си като на тепсия пред хората. Само ще напомня, че Екзюпери пише, че общуването е най-големият лукс в живота. Когато е подплатено с любов, животът ти придобива особен смисъл. Имам жена, завинаги вградена в моя живот, но за такива тръпки не се правят публични откровения. Когато ме гледа с укор, изтръпвам. Не зная какво бих правил без нея.

Откъде е родът ти? До кое коляно знаеш историята му? Родители, баби, дядовци – какво са работили, какво си запомнил от думите им, от поведението им, какво е усещането ти за бащина къща? Но кого си кръстен?

На отец Андрей. Не разказвам величави родови саги за славни прадеди. Но предполагам напомням нещо от дедите ми даскал Панто и отец Андрей, без да изтъквам помпозно и мъдро родословие. Дори и болестите, наследени от тях, някак са ми скъпи.

Писателят и чете, нали? Кои са книгите, които предизвикват мисълта ти, кои са авторите, които би искал да препрочетеш? Една книга, която обичаш.

За да имаш само една любима книга значи, че си чел недостатъчно. Книгите се възприемат по потребност и настроение. Не съм човек на 21 век. Обичам наставниците на моята младост - Достоевски, Ремарк, Хемингуей, по-късно Франсоа Мориак и Макс Фриш. Много обичам тъжните Дебелянов и Яворов. От руснаците най-обичам мрачния Лермонтов. Трудно възприемам щастливците-писатели. Първият забогатял от хонорари май че беше Даниел Дефо. Без страдание няма човечност. В любимите романи винаги се пиеше и пушеше - така моето поколение наследи тези чувствени пороци поради подражание на героите си. Не разбирам съвременната литература. Затова не чета, а препрочитам. Когато изгубим Умберто Еко кой остава като световен морален авторитет от литературата днес? Може и да има, но не от същия калибър и престиж.

Кино, театър, опера, музика, живопис, графика – привличат ли те, на кое от тях отделяш време? Ако интересите са много и разнопосочни, как успяваш да стигнеш до тях?

Ходенето на театър и изложби е душевен пир. Но понякога стават част от светския снобизъм в нашия свят. Поне така е за мен. Ти отиваш, за да кажеш, че си бил, а не да преживееш нещо. Емоцията е нещо много интимно. Тя не винаги се усеща на стол до другите в зала. Предпочитам да гледам звездите и да слушам музика или да чета в стаята.

Природата и ти. Обичан балкан, връх, баир, дърво, цвете, кладенче – и защо.

Природата от прозореца на самолета се вижда по-красиво. Така е поне за мен.

Ведростта: помага ли? А смехът? Разкажи, моля, нещо смешно...

Човекът е създаден ведър, въпреки че знае, че ще умре! Но често и глупците са ведри. Моите смешки не са за пред хората. Комичните случки се разказват с жестикулации…Това е разликата между анекдот и виц. Помня как навремето приех едно ходатайство при изпит. Все пак момичето следваше да каже нещо - за пред другите. Темата беше якобинците. А тя ми казва – "Те много са си обичали отечеството!” Да, казвам, а нещо повече? "Ами това малко ли е бе, другарю Пантев?!” - последва почти гневен отговор. Голям майтап беше за всички.

Карикатурата като израз на гледна точка. Близък ли си с някой от карикатуристите?

Не, но карикатурата е голяма сила. Така започват големите вестници в Англия и Франция, после САЩ и Германия. Много фейлетонисти и карикатуристи са пострадали. Карикатурата понякога е по-страшна и от най-разобличителната статия.

Личностите в живота ти – няколко имена, поглед към някоя случка...Поглед към случка с приятел. Поглед към ситуация с предател.

Надписах една скромна моя книжка с посвещение - "На моя незнаен учител”. Не дължа толкова много на другите, но се отнасям с респект и благодарност към тези, от които съм научил толкова неща. Като например от моя някогашен научен ръководител проф. Крумка Шарова, вечна й памет. А предатели срещам много - свиква се, защото е жизнен тренинг.То също е част от живота. Нещо като първата целувка, но с обратен ефект. Помниш го и го срещаш пак. Надяваш се, че този път няма да е така - но често излиза същото!

Прескачаш ли трудностите, заобикаляш ли ги – или размахваш червения плащ и се бориш на живот и смърт. Защото обикновено ние не си създаваме сами трудностите, създават ни ги. И ни пращат на коридата.

Трудности има всякакви, защото това е условно разбиране на всяко предизвикателсто. Животът е преодоляване на трудности. От люлката до гроба! Понякога те са подтик за съзидателна амбиция. Всичко хубаво на този свят е осъществено и от егоцентризъм, който има малко общо с егоизма. Даже е негово отрицание. Егоистът е вторачен в себе си - егоцентрикът се изявява и заради другите. Споделената беда или нещастие се преодолява по-лесно чрез съпричастие. Не помня кой американски писател, май че Гор Видал пише, че на младини много четял "Клетниците”. Било му уповаващо, че Жан Валжан е по-нещастен от него. Това са подправките от нашия жизнен път. Който не е страдал, не е живял пълноценно. Бръчките по лицето са хубаво свидетелство, защото показват не само за жизнен път, но и за всякакви изживявания. Колко скучен би бил животът, ако всичко е наред?!Такъв живот е повече пълноценен, отколкото да се движиш само по предначертана плоскост.

Да бъдат благословени чувствата, казваш ти. Казваш, че емоцията е част от историята. Малко повече за "тази част” – едва ли има по-добра поанта за един разговор от емоцията, която е част от историята...

Без емоция, а не само по показатели за добив на въглища и стомана, по статистика и дати, не може да се обясни нито една история, дори и тогава, когато не е имало такива артикули. Много злодейски и благородни пориви от миналото и днес могат да се обяснят само с емоция. Тази ирационална магия, която застава зад очите ни и ни прави такива, каквито сме. Но доброто в емоцията побеждава по-често. Нека напомним, че патриотизмът е емоция. Вярата е емоция. Приятелството, ако е истинско, е емоция. С емоция се обясняват например партизанската съпротива на руските крепостни срещу Наполеон през 1812 г. или отхвърлянето на Севърския договор от кемалистка Турция след Първата световна война. Нима у Ботев не преобладава емоцията? В спомените си от възрожденски времена К. Величков пише, че турците вече не правели тежки насилия над българите, но той не можел да понася мисълта, че ни владеят. Това състояние е двигател в политиката. Без чувства нашата планета би била скучно, а и пусто място за обитаване.