Свалете шапки

Той проси. Седнал е на стълбите пред подлеза върху един картон, малко по-здрав от вчерашния му "стол”. Отминават  го. Или спират. Мъжът приближава, сваля шапка, подава банкнота, казва няколко мили думи. Слага шапка едва когато се отдалечава от брадясалия, неугледен човек.

Тази картина ще ни е странна...В последните години обществото ни е извън равновесие, улиците шаренеят от злоба, подмятания, блъсканици, обиди – и светлината е толкова малко, че не може да ги скрие. Борбата за оцеляване е изтънила чертата между интелигентност и грубиянщина, между образованост и неграмотност. Ако оттеглим погледа си от вечно виновните държавници, от политическите мъже и дами, ако слезем от собственоръчно изградения си пиедестал, ще видим ли себе си, своето участие в съдбите си, своето участие в националната кауза? Ние не работим за една държава, в която да се почувстваме заедно, а не самотници.

Чувам и виждам как се издигат гласове за подкрепа на някой българин, защото е оцелял след самолетна катастрофа. Поименна подкрепа. Изваждат се хората от тяхното съсловие, от контекста на обществото – просто някакъв поводи или нечия загриженост изваждат едно име.

А останалите? И ако тук става дума за избухване на човечност, други застъпничества удивляват с аргументите си: хайде да дадем по-висока заплата на горските работници, например, за да не вземат подкупи...Корупцията и тук пуска насмешливите си пипала...Ние, обществото, да дадем, за да не ни ограбват...Тези частични погледи към човешката ни орис няма да решат нищо. Тези искания просто дърпат чергата в една посока. А нито един българин не заслужава това.

Често срещам по "Раковски” Никола Анастасов. Хората продължават да се усмихват, когато той минава. Да се обръщат след него. Но и той, и Татяна Лолова, и толкова други ведри личности, които са ни давали радост, поддържали са самочувствието ни, създавали са светове, от които сме събирали култура, познание, настроение, чувства – и които продължават да ни радват от сцената или чрез творчеството си – какво получават те? Борят ли се творческите съюзи възрастните им колеги да получат достоен живот? Един Икар заменя ли хляба? Заменя ли спокойствието, което дават необходимите за скромен дори живот средства?

Да не говорим колко наши съвременници, заслужили отличия, няма да ги получат, защото или никой не се сеща да ги предложи, или пък ги "режат”. Няма да говорим за причините. Скръбно ми е, че се събираме на групички, за да викаме за себе си, а не за онова, което ни прави социално общество. И политиците така ще решават съдбите ни – на парче. И която политическа група е по-силна, тя ще придърпа чергата. И ще се "отсрами” пред една част от нас.

Ние сме изгубили своята чувствителност за справедливост – да признаем на личности като Никола Анастасов правото да получат според заслугите си. Един Икар, колкото и да е хвърчащ високо, не изкупва вината за тъжното съществуване. Но...

Ще кажа – да свалим шапки, когато минавате покрай личности, дали и продължаващи да дават духовна сила на народа ни. Тези хора заслужават да им се поклоним, да се борим за техния заслужен хляб. Както заслужава поклон и всеки от нас, работил за тази страна.

Но дали можем да отстояваме заедно правата си? Да изискваме от институциите, от които зависи съдбата ни, общ поглед към общите ни проблеми?

Ще можем ли да свалим шапки през който и да е българин, за да разбере, че не напразно се е трудил и да усети, че животът има смисъл...

Да не допускаме да седне на стълбите върху един картон с протегната ръка. Да свалим шапки не "по случай”(Ден на гората, на нещо си, на актьора...), а защото всеки труд си струва да бъде забелязан и оценен.