Страхът срещу .... живота

В Римската империя една от десет жени умира при раждане. Отдавна и империята е мъртва. Една поговорка, древна и непроменена, ни казва колко естествено е началото да има и край. Защото "всичко тече, всичко се променя”. Иска ни се да сме вечно млади. Да сме красиви. Неподатливи на бръчки и забрава. Но ни забравят. Забравяме и ние. Неочакваните обрати в живота напомнят за съдбата, която никога не ни предупреждава за болката. Но ние се съпротивляваме – в името на живота. Ние искаме да го имаме, поне по-дълго.

Страхът от смъртта ни преследва и понякога помрачава светлите мигове. Още когато се ражда дете, майката среща най-големия страх в живота си – здраво ли е, ще бъде ли здраво...И каквото зависи от нея, прави. Но кой може да предвиди как се кръстосват гените, каква болест върви ръка за ръка с любовта, какво ще се случи...И понякога сме безсилни да променим линията на живота. И науката е безсилна. Колкото и да е съвременна, въоръжена с открития, със знания на стотици авторитети...   

Непредвидимото...И в нашия модерен свят то има своята сила. Разказваше ми преди години професор, акушер-гинеколог как при секцио я стъписва неприятна изненада: разширени вени, последвал силен кръвоизлив...Сега може би подобна ситуация може да бъде овладяна, но тогава е била изпитание. Едва ли има човек, който да се похвали, че са го отминали изпитанията. Мисля – и лекарят също. Когато татко почина, лекарят от "Бърза помощ” каза – имате основание да се оплачете, пристигнахме късно.  

Болката ни от загубата на близък човек е огромна и всеки от нас е безутешен. Казваме си – това можеше да не се случи, можеше да го предотвратим...Търсим вината. Първо у себе си. После – в другите. И ни се струва съвсем естествено да я потърсим в лекарите – те са отговорни за здравето ни. Когато човек страда за загубен близък, понякога  няма логика в действията му. Безпомощни да приемем истината, безпомощни в своята любов към близкия, ние обвиняваме.

Неотдавна медиите бяха претъпкани от яростна вълна – смърт на родилка събуди гнева на обществото – естествено, срещу лекарското съсловие. Конкретният случай отново, за кой ли път, се превърна в обобщение и аз, читателят, видях срещу мен да се изправя един злобен, зъл, жесток, свиреп, безумен...специалист. Това беше обобщаващият образ, изрисуван с ненавист. Раждането не е лека работа. Раждала съм три пъти и всеки път казвах на сестра си: "Ако нещо се случи с мен...” Колкото и природата да е "мислила”, все има нещо строго специфично в отделния организъм и то може да бъде предизвикателство.    

Обичам Кронин – един автор, който реалистично описва трудния път на специалиста. Но сега ще посоча само един щрих от този път: лекарят, който прави трахеотомия на дете, болно от дифтерит и го спасява. Преди толкова години не е било никак лесно – да се спасява живот, да се води битка и срещу родителите, които в своето простодушие и невежество не могат да приемат човешка намеса. А лекарят трябва да се изправи срещу невежество, срещу заблуди, срещу доста барикади, за да изпълни професионалния си дълг.   

Много често у нас един конкретен случай предизвиква обществена вълна, която се спуска като мъгла над фактите, над реалното и с необуздания си прилив застрашава изградени традиции на профилактика и обществен разум. Наскоро така стана и с ваксините. Отиде си едно дете и смъртта му бе свързана с ваксина срещу рак на маточната шийка. Съчувствието веднага стана изходна база за коментарите по този случай,  веднага вината беше хвърлена върху производителите и лекарите. Няма думи, с които може да се изговори болката за една толкова преждевременна смърт. Но по стар навик у нас се удря барабан за една вина, която все пак не е доказана и е продиктувана от болката на близките.   

За ваксините: има медицински показания, които определят кой може и кой не трябва да се ваксинира. Когато говорим въобще за ваксини, трябва да си даваме сметка какво представлява заплахата от епидемия – как трудно се овладя епидемията от морбили, нека си спомним. Но къде избухна тя? Там, където децата не са ваксинирани. На такива места се създават огнища и е трудно да се ограничи която и да е шарка – тя пъргаво прескача от огнището до всяко близко и далечно място. Ваксинираният пази не само себе си – той създава периметър, в който болестта няма как да прекрачи.

Точно това се елиминира като аргумент в защита на ваксината и широко се проповядва страх от ваксините. Ваксинирането не е лична работа, защото неваксинираният застрашава здравето на околните. Където е разпоредена задължителната ваксина, бягащите от нея родители трябва да си понесат наказанието като за противообществена проява.

Не говоря за онези деца, които имат алергия или болест, противопоказана за ваксиниране. Но останалото не е с право на избор. Щом си част от социално общество, трябва да се съобразяваш с него. В случая, когато ваксината не е задължителна и родителят има право на избор, предполага се, че той е премислил всичко и решението е негово. Нито лекарят, нито производителите са виновни. Тук искам да цитирам мнението на авторитетната и много популярна у нас със своя професионализъм проф. д-р Радка Аргирова. Не въобще – във връзка с ваксината против рак на маточната шийка:  

"У нас се използва ваксина срещу човешки папиломен вирус на двама производители. Човешките папиломни вируси са повече от 100, но днес ваксината е срещу 2 и/или 4 от тях. Различават се по  включените в тях съставки (имуногени), към които се очаква организмът да образува антитела. Тези антитела ще се справят успешно  с бъдеща инфекция с човешки папиломни вируси - типове 16 и 18 (доказано най-високо рискови за възникване на рак на шийката на матката) или типове 16,18, 6 и 11(новите типове са добавени като най-чести причинители на доброкачествени разраствания (брадавици) в половата и/или аналната област, както и по гласовите връзки. 

Най-важната съставка на една ваксина е имуногенът – т.е. белтъкът, срещу който организмът ще образува антитела. В случая с тези ваксини това е белтък,  напълно идентичен по състав  с вирусния, но не с вирусен произход. Белтъкът-имуноген се изработва в дрожди или специализирани синтетични системи от нечовешки произход – т.е. минимализирана е възможността за алергични реакция. Това се прави по 2 причини: за да се получи едновременно максимално пречистен и с висока концентрация имуноген. Специално подчертаваме, че човешките папиломни вируси съдържат ДНК, но в състава на ваксината не влиза нито вирусната ДНК, нито целият вирус/и. Допълнителна съставка е т.нар. адювант – вещество, засилващо отговора на организма срещу имуногена. Именно вирусната ДНК и вирусните белтъци биха предизвикали реакция в човешкия организъм след приложение на ваксината, но в тази ваксина тези съставки отсъстват.    

Като противопоказание (от страна на производителите) на ваксините се посочват свръхчувствителност (напр. към адюванта) и тежко фебрилно състояние. Най-често наблюдаваните странични реакции при клинично приложение на HPV ваксините (след приложение на 20  000 дози ваксина) са: реакция на мястото на инжектирането, главоболие, гадене и др. симптоми от страна на храносмилателната система, болка или миалгия, сърбеж, обрив или уртикария и температура. Понякога се наблюдава и синкоп (припадък), който не се дължи на съдържанието на инжекцията, а на самия процес на инжектиране и е напълно предотвратим при просто лягане на младите момичета за минута-две.

След 2006 г. досега в света са приложени милиони дози от тези ваксини, което потвърждава безопасността им.

Въпреки това, постмаркетинговото проучване и бдителността на фармацевтичните системи продължават да следят профила на безопасност на тези ваксини.

Не трябва да се забравя, че съвпадения с други заболявания са непредотвратими при толкова широко ваксинално покритие на населението, като нито едно от досега докладваните събития след ваксиниране не е било причинно свързано с ваксината.

Световните здравни служби по света са потвърдили безопасния профил на ваксината.      

Някога бях изправена пред трудния избор да ваксинирам или не едното си дете срещу едра шарка. Алергологът изрично каза: тази ваксина – не! Детето беше преживяло алергичен шок, беше ваксинирано с другите ваксини, но специалистът ме убеди, че за детето ми тази е опасна. Изборът беше мой и с него затворих границите на някои държави за дъщеря си.

Но това беше преди много години, четирийсет...Науката промени много неща и в профила на ваксините. Заради деца и внуци винаги съм се интересувала  за тези новости, търсила съм информация и съм оставяла страха някъде назад. Наскоро едната ми внучка, свързано с предстоящо пътуване в далечна страна, трябваше да се ваксинира. И го направи, подкрепена от цялото семейство, след консултации за алергията й.    

Когато един родител е информиран, той се страхува. И когато не е информиран – готов е да се поддаде на страха. Но информацията побеждава страха. А липсата на информация го поддържа. Има случаи, когато незнанието носи спокойствие на родителите и това е много опасно. Наскоро моя приятелка, педиатър, ми разказа следното: дежурна е през нощта, излиза пред кабинета, опашката е огромна, вижда едно дете, обсипано с едри – не, огромни обриви. Родителите спокойно седят и чакат. Тя веднага ги вика в кабинета, след това кара детето в необходимото медицинско заведение, в токсикологията – и там колегите й питат: ама защо чак сега го водите това дете? А тя едва сега го е видяла. Родителите обаче са спокойни. Те не предполагат какво може да се случи. Има и родители, за които няма значение как се чувства детето, когато се ваксинира. А изрично е казано – да няма температура. Да е здраво! Ваксинацията се отлага до пълното оздравяване на детето. Ако трябва – отлага се и пътуването, изискващо тази ваксинация.    

Страхът ни на родители няма да реши проблема. Също и спокойствието ни на родители. И незнанието ни. Колкото повече родители се въоръжат с аргумента "страх”, толкова повече ще се връщаме назад, когато децата са умирали от невежеството на родителите си и липсата на медицинска грижа. Морбилито не е безопасна болест. Нито варицелата. Шарките имат своите тежки усложнения. Ваксинирането предпазва здравето и на отделния човек, и на обществото.    

И не е оправдано медийното настъпление срещу ваксините – така излиза в крайна сметка, защото  редица публикации, разглеждащи отделни случаи, не внасят яснота, публикуват се пледоарии на адвокати, клейми се – и страхът вече показва лицето си. Започва атака срещу ваксинирането. Става безсмислен и подвигът на специалисти-експериментатори, които върху себе си са изпробвали ваксини. В името на чуждия живот. За да спасят непознати чужди хора.     

Знам, че материята, която засягам, е деликатна. Но трябва да се изправим срещу този страх – и то сега, защото няма смисъл да говорим за него, когато епидемиите тържествено тръгнат из страната ни.    

Но и в този случай, както в много други у нас, говорим за вина, преди да е доказана. Същото това общество, което трябва да бъде спасено от нашествие на епидемии, започва да гради замъци на страха. Какъв бумеранг...