Да си отидеш, без да видиш светлината

През последните 18 дни започнахме да подозираме, че сигурно има някакъв таен Кодекс на концесионера, скрит някъде на дълбоко и тайно място.

И там някъде, вероятно със съвсем дребен шрифт, е написано – работникът е изключителна собственост на концесионера. По силата на тези миниатюрни буквички концесионерите с чиста съвест могат да оставят работниците на ръба на мизерията със заплата, прилична на подигравка. Могат да ги принудят да работят при каквито и да било условия, в името на прогреса на предприятието. 

Последните 18 дни преминаха в мъчително очакване миньорите от "Ораново" да бъдат спасени, но се оказа, че сякаш са били пратени на смърт. 

Това че никой не е виждал наръчника не означава, че има по-силни от него закони, наредби, правилници и всякакви други нещастни опити да се опази животът на хората. Текстовете в него със сигурност оборват и ненужната никому човечност. 

В следващите дни представители на всякакви институции ще се опитат да убедят потресеното общество, че нещата няма повече да стигат до смърт. Опечалени известни личности ще се коментират казуса, някои от тях ще подхвърлят по някой лева на близките на миньорите. 

Всички се надяваме, че обещанията за перфектни закони, които ще опазят миньорите, ще се сбъднат. Съмненията обаче, че концесионерите си имат свои си правила и морал, няма да се отидат лесно.

Дори законът и строгият контрол са безсилни пред хора, за които стойността на човешкия живот се измерва в това колко може да се изработи за шефа. Приказките за човешки права у нас се превърнаха в клишета, преди да бъдат приложени на практика, но това за хората с парите и безкрайните възможности си важи с пълна сила.

В цялата трагична история най-гнусното е, че превръщаме загиналите нелепо хора в същите клишета като това за човешките права. Те се превръщат в някаква изкривена форма на съвременни герои. Без да знаят и без да имат каквото и да било желание, жертвите се превръщат в символ на някак си прозаична борба. Борба за това например шефът да отпусне едно желязо в повече, за да не се срути нещо върху главата на работягата.  

От безкрайно тъжната история на миньорите, което потресе цялата страна, стана ясно и друго нещо. За да се загрижи държавата за хората, трябва да се случи някои невероятна трагедия. За да бъде "пипнат" един закон явно трябва да умират хора. Нарушаването на правилата явно не е достатъчно основание за това.  

За съжаление България все повече заприличва на Африка. Там има миньори, които рядко виждат слънцето. Те имат нещастието да работят в диамантени мини, които са се превърнали и в техен дом. Животът им минава по един и същи мрачен маршрут. От долната част на мината, където добиват скъпоценните камъни, до горната й част, където в нещо подобно на дупка се намира техният дом. 

В България няма диаманти и за щастие миньорите имат правото да си отидат след работа у дома, навън. Въпреки това 4 служители на рудника вероятно като своите африкански колеги загинаха, без да видят слънчева светлина, затрупани от тъмна маса кал и глина.