Когато никой не е чул гърмежа, дали някой ще чуе ехото

На 3 юли 2008 година, между 6:30 и 6:40 сутринта столичани бяха събудени от два взрива – гърмяха военни складове край Челопечене. Като по чудо жертви нямаше.

9 август 2008 г. - в склад на военния завод "Арсенал” в Казанлък избухва пожар, който предизвиква взривове. Жертви няма – отново по чудо.

На 3 февруари 2010 г. завод "Миджур" за взривни вещества и материали в село Горни Лом, община Чупрене, се взривява след пожар. Четирима служители са ранени, двама от които тежко.

На 12 ноември 2011 г. около 9 часа между Севлиево и с. Ловнидол се взривяват бивши военни складове. Няма жертви и пострадали, отново по чудо.

За четири години това е цялата поредица от взривове в България. Ехото от последния още не е затихнало:

На 5 юни силни експлозии избухнаха в склад за утилизация на снаряди и боеприпаси между пътен възел "Петолъчката" и село Лозенец. Складът се е запалил, а взривовете продължиха. Жертвите са три - Николай, Енчо, Станимир, както впоследствие разпространиха имената им.

Този път чудото не стана – трима души загубиха живота си при нелепа злополука.

И случаят се натяга много повече от трагедия именно заради цялата поредица от такива случаи – пет инцидента за четири години в една страна-членка на НАТО, в която армията е професионална! Още първият взрив, този в Челопечене, показа, че нещо не е наред във военните складове при съхранението и утилизацията на боеприпаси.

Явно обаче и още три злополуки не са достатъчни, за да се въведат строги правила и още по-строг контрол. Положителното поне е, че тогава нямаше жертви. Отрицателното - не, ами трагичното е, че сега има жертви - Николай, Енчо и Станимир.

И тогава, на 3 юли 2008 година, военното ведомство запази пълно мълчание, като дори в първите 5-6 часа след инцидента никой от службите му не благоволи да вдигне телефон или да изпрати имейл с информация. По-късно се обосноваха със "запазването на военната тайна".

И тогава, както и сега на 5 юни, часове наред никой не можеше да каже дори колко точно хора са работили в момента на взрива в складовете. Никой не знае колко и какви точно боеприпаси и оръжия са се намирали и каква точно дейност се е извършвала с тях.

И днес, почти четири години по-късно, виновни за инцидента в Челопечене няма. Разследването на случая се намира на фаза: N-та техническа експертиза, имаше няколко наказания и една оставка. И гърмежите продължиха, за да стигнем до тук. И сега може да се очаква ново няколкогодишно разследване на инцидента.

По ирония край Лозенец са се обработвали боеприпаси от Челопечене. Явно последният взрив във военни складове е като ехото на първия гръм.

Само дето ехото се оказва по-зловещо от самия гръм.

Чудеса стават. Такова чудо стана на 3 юли 2008 година край Челопечене, когато никой не загина. Но чудесата не са във възможностите на нас, хората, затова и не можем да разчитаме на тях – особено когато става въпрос за оръжия.

При четири инцидента без жертви явно никой във Военното министерство не е чул гърмежите. Дано сега някой да чуе ехото.