Къде са ни медалите?

"Ако няма масов спорт, няма да има медали", каза най-знаменитата треньорка по художествена гимнастика Нешка Робева вчера. Нейните думи бяха провокирани от въпроса, който си задават вероятно много българи, изгледали Олимпийските игри в Лондон - къде са ни медалите?

На Игрите в Сеул през 1988 година имахме 35 медала (10 златни, 12 сребърни и 13 бронзови). В Барселона 4 години по-късно завършихме с 16 отличия (3 златни, 7 сребърни и 6 бронзови). Последва Атланта '96 и 15 медала (3 златни, 7 сребърни, 5 бронзови), а след нея и Сидни 2000 - 13 медала (5 златни, 6 сребърни и 2 бронзови).

В Атина 2004, само преди 8 години, имахме цели 12 отличия - 2 златни, 1 сребърно и 9 бронзови. Дойде големият спад в Пекин 2008 с петте медала, а сега са само 2. Къде са ни медалите?

Както каза Нешка Робева, масовият спорт е разковничето в постигането на резултати, защото професионалният спорт няма да стане професионален, ако не бъде стимулиран от по-ранен период.

Физкултурата се е превърнала във формалност в училище и често не ѝ се отдава сериозно значение - нито от учениците, нито от самите учители понякога. След гимназия пък да кандидатстваш със спорт означава, че нямаш достатъчно способности да се развиеш другаде и затова избираш най-ниското стъпало.

Ансамбълът по художествена гимнастика е сред най-отличителният екип в националния спорт и е символ на грацията, енергията, красотата, изяществото и съвършенството - момичетата на Илиана Раева нямаше да могат да се окичат с толкова отличия, ако не беше столичната зала "Раковски".

В момента тя е една от малкото поводи за гордост в тренировъчните спортни бази, макар че през последните 10 години се наблюдава сериозен подем в инвестициите и ремонтите на спортни съоръжения. Но 10 години преди това всичко бе потънало в разруха.

Зала "Раковски" приютява не само ансамбъла, а и стотици български деца, които искат да практикуват спортна гимнастика и да се учат как да бъдат като несравнимия ас Йордан Йовчев.

Скоро във Варна ще има нова подобна зала, с която ще се увеличи спортната активност в много възрасти под и над 18-годишните.

Разбира се, предпоставките за успехи не са просто няколко зали с перфектно оборудване. Голямата мъка на българския спорт е фактът, че специалистите ни не получават достатъчно (а и нередовно) високи заплати, което не им позволява да отдадат живота си за една олимпийска идея, защото междувременно се борят и за препитание.

Но когато тепърва възобновяваме спортните съоръжения от миналото или изграждаме нови, трябва да вземем предвид факта, че много от родните суперзвезди в спорта вече се ослушват за подходящ момент да прекратят кариерите си.

Ако искаме да има други като тях, трябва да бъдем търпеливи, защото новата зала във Варна (и всяка от последвалите я) няма за 2 дни да се напълни с 1000 деца, които няма след 4 години да спечелят титла на Олимпиадата в Рио де Жанейро.

Затова е най-важна програмата за развитие на младежкия спорт - изключително важен прийом, особено във време, когато децата далеч по-често стоят пред компютрите и употребяват алкохол и цигари. Затлъстяването също не е маловажен проблем.

"Спортът трябва да стане осъзната необходимост на нацията", каза още Нешка Робева. Може би не трябва да става чак като в Китай, но е факт, че за всяка реновирана и новопостроена зала или стадион се появява и по един клуб в опасност от изчезване.

Преди 2-3 години в София беше невъзможно човек да намери клуб, където да може да се тренира борба, без да е на професионално ниво. А в този период именно борбата неизменно даваше на България световни и европейски шампиони.

Сега положението не е трагично, даже от много места се забелязва светлина, стига да има кой да пожелае да я види. "Арена Армеец" е апотеоз на спортното строителство за последните години, но да не забравяме обновената лекоатлетическа писта в Сливен, новата тренировъчна писта в Благоевград, залата "Скаптопара" пак там, сега чакаме "премиерата" на залата в морската столица.

Говори се за проект за нов, по-рентабилен, национален стадион, а в София също има надежди за промяна на футболните арени. Разбира се, всичко е обвързано с пари и бизнес, но нали самата Олимпиада също е обвързана с тях.

Много наши изявени спортисти тренират в чужбина при по-добри условия, но дори тези, които са тук, имат възможност да намерят спортни площадки на ниво, макар понякога това да е трудно.

След 5-10 години можем да очакваме по-голям бум не само на спортната гимнастика, но и на онези, не толкова комерсиални спортове, които могат да донесат голямата олимпийска радост на България за ХХI век.

Сега най-важното е да осъзнаем, че медалите ни наистина ги няма, а до Рио де Жанейро остават 4 години. В този цикъл се нуждаем не само от подготовка за шампиони, а и от разпалване на искрата в по-малките възрастови групи, за да има на кого да се радваме и след 20 години.