СТАРТ

Слушам пламенните слова на някои хора, в чиито ръце сме дали юзда, та да пришпорват промяната. Хак ни е, нека си го кажем. Защото мнозина от тях се опияняват от красноречието си и вече имат изработен стереотип – за каквото и да говорят, каквото и да правят, повтарят "промяна, промяна...”

Всъщност, на това разчитат. Разчитат, че нашето стоглаво отчаяние ще се впие в онова, което иде. Само да не е сегашното...Ще се втурваме към някоя нова партия, ще пускаме гласа си, ще се хвърляме в дълбокия
вир на неизвестното с въдичката на надеждата. Ето така са ни разчели управляващи и кандидат-управляващи. Ама ние – като знаем това – какво правим?

Страдаме. Прехвърляме през ума си и в също пламенни диалози факти и истини. Но с какъв лост да промениш  мисленето на законотворци, на водачи народни...Май единственият лост ни остана гласът. Затова – да викаме. Да обединяваме гласовете си. И най-вече – да не ги пускаме ей така, от отчаяние или на доверие където и да е...

Здравеопазването е свързано с живота ни. Затова и така болезнено реагираме на всичко, което се случва там. Вкарват ни в екшън с пръстови отпечатъци – ето я промяната! Питаме: какви средства ще бъдат погребани там? Защо, по думите на една госпожа, изявяваща се по "Хоризонт”, трябва да видим какво ще стане, пък тогава...Пак да чакаме някой, който си е пожелал старт, да стигне до ...финала...Фал-старт...И после да го върнем на чертата и отново да се изстреля "старт”. Някой друг вече чака там.

Лесно е да се каже "закриваме”. Пренасочваме. Но зад тези толкова никакви думи стоят хиляди хора, които разчитат на общинските болници и ДКЦ-та. 10-то в София закриха. Приказва се и за ІІ-ро – там някой отдавна чака да глътне апетитното парче в самото сърце на столицата. Хиляди хора ще бъдат "пренасочени”. В София, въпреки хаоса, човекът, отритнат от правата си да бъде защитен живота му, може да стигне до специалисти. В малкия град, обаче, това как да се случи? Има места, където кметът решава кога да повика линейка. Зле ти е – звъниш на кмета, той може да звънне на 112... За спешната помощ все нещо не достига. За там пари има – но не толкова, колкото трябват. Но ще правим опитите с пръстовите отпечатъци... Няма кой да ни каже – пак ли колекторски фирми ще хукнат по къщите да търсят тежко болни и да топят пръстите им в индиго...Кой ще плаща...

Всъщност, опитите са в цялата ни политика. В намеренията и в действията й. С уважение към г-н Георги Кадиев, но и той пак застава на старта. С единственото обяснение след толкова несполучливи опити –
собствената му мотивация...

Но в мътната вода на държавата ни всеки може да лови всякаква риба.  Лошото е, че ние  сме рибите. Че залагат на нашето доверие, на нашата надежда нещо да се случи. Или на нашето отчаяние, примирило
несъгласието ни и го превърнало в едва доловим шепот...Е, имало вот на недоверие заради окаяното ни здравеопазване...Ох, ама няма да мине, следва поредното тюхкане...Ще се чуят обаче някои истини от отворената към народа, към нас заседателна зала. Колкото повече се чуват, толкова повече ще осъзнаваме, че да дадеш доверието си е отговорност и че за много  от своя живот си отговорен и ти самият.