Иманярите и безпаричието - големите проблеми на археологията у нас

- През студентските си години, разбира се. Всеки, който иска да става какъвто и да е, още от много рано трябва да е преценил къде му е силата и натам да насочи вниманието си. Макар че нямаше специалност "Археология", докато бях студентка във ВТУ, имаше много кръжоци по средновековна археология, средновековна история, антична археология. Попаднах на кръжока, ръководен от Богдан Султов. Той се различаваше от останалите форми, защото даваше много практическа насоченост. Султов учеше всички ни как се работи на терен и това беше много важно. Защото теоретичните знания всеки може, дори и сам, да си ги учи. Докато на терена трябва да имаш много добър ръководител, за да те научи как да работиш. Освен това той подготвяше международен симпозиум "Terra Аntiqua Balcanica"* и ние като студенти бяхме пряко ангажирани в това начинание. Говоря за 1976 г., когато във Велико Търново успяхме да организираме да дойдат над 100 световни учени, които се занимават само с проблемите на керамиката. И с това започна и любовта ми към античната археология.

Кога за първи път бяхте на разкопки в Нове?

- За първи път отидох на разкопки там през 1978 г. Бях студентка. Богдан Султов работеше там и реши, че мога да бъда негов асистент и да работим заедно на този обект. После той почина и аз останах титуляр на обекта, като представител на музея от Велико Търново.

Какво ви мотивира да вършите тази работа?

- Това е една от малкото професии, която всеки един ден ти поднася изненада. Заниманията на археолога са двустранни. Един път това е работата на терена, на обекта, а втори път - кабинетната работа и обработката на материалите. На терена всеки ден е изненада - ти не знаеш точно какво ще откриеш. А ако пък знаеш и имаш някаква идея, то е благодарение на това, че си чел и имаш усет към обекта, който проучваш. Очакваш да излезе нещо и то излиза - това е приятно. Или не излиза - това е изненада. Една непрекъсната положителна емоция на археологическия обект, независимо от физическите усилия, защото не е лесно да се работи на терен.

От друга страна за всички археолози, особено за праисториците и за античниците, тук говорим за едни култури, които са по целия свят. Римската империя е огромна и не е съществувала само в България. Когато работиш в един римски град, трябва да познаваш още много такива градове, за да бъдеш наясно с това, което откриваш, има ли значение то или не, кое е еднаквото и различното... Когато работиш в провинциален римски град, е важно да откриваш различията. Например, какво в провинция Долна Мизия е по-различно от провинция Панония, от провинция Британия, от източните провинции... Това пък те кара много да работиш, да четеш и да следиш. Непрекъснат стремеж за развитие - това е археологията.

С какво класическата римска археология ви привлече и решихте точно с нея да се занимавате?

- Ами в Търново винаги се е обръщало внимание на Средновековието. Нормално - столичен град на средновековната държава. Винаги сме имали много отлични специалисти по Средновековна археология. По Античност нямаше, нямаше и проучени обекти, когато аз започвах работа. Един Никополис ад Иструм, който сега е доста разработен обект, макар че години наред се е копаело, проучваха го колеги от София. Така че се оказа, че това е моето място и ми е много интересно.

Кое е най-важното нещо, което сте открили?

- Това е труден въпрос. Може да откриеш находка, която е интересна, единична, която да те зарадва и да те впечатли, защото рядко се открива и е с много добри естетически качества. Възможно е такова нещо. Тази година открихме един глинен съд, такъв какъвто не съм виждала. Съхранявали са някаква течност в него, но формата му е много странна - висока и издължена с едно особено устие. Да, хубаво е.

Друг път е да имаш ефектна находка. По време на проучванията на един некропол, свързан с вестготите от времето на Теодорих Велики (последната четвърт на V век, бел. ред.) открихме златна фибула. Фибулата е във формата на орел с инкрустации и има страхотна изработка. Срещат се такива и ги има, но по българските земи такава златна фибула не беше откривана. И това е една от находките, която много ме радва и до днес.

Иначе като най-голямо постижение в дългогодишната ми археологическа кариера смятам проучванията в Никополис ад Иструм. Моят принос в проучванията на историята и архитектурата на града се състои в това, че копаейки в първите години виждах, че никъде не е изчерпан културният пласт и ми трябваше много малко увереност, за да започна и да сляза в дълбочина. На около метър - метър и половина под това, което беше известно, се оказа, че е най-ранният Траяновия град - града от началото на II век, от основаването.

Някаква причина, най-вероятно свързана с природно бедствие, е принудила хората да променят градоустройствената схема, да повдигнат терена и тогава да изградят това, което и досега е запазено. Така че това беше много важно, защото изцяло промени хронологията, стратиграфията на града и представите, които имахме за него. И така се наложи промяна в мненията на всички изследователи, които са работили досега в Никополис. Трябва да кажа, че всичко това нямаше да стане, ако не бях работила и със студентите от ВТУ. Млади хора, специалност "Археология", запалени към това и с много желание да научат и да работят.

Такива ли са днешните студенти?

- Да. Определено мога да кажа, че в последните години съм много доволна от студентите, с които работя. Смятам, че са качествени млади хора. Естествено, не им е лесно... Разбират колко ще им е трудно в живота. Дори осъзнават, че е почти минимален шансът да се реализират в археологията. Виждат колко ни е мизерно заплащането и че "археолог къща не храни", както се казва вече при нас. Въпреки всичко, искат поне докато учат да бъдат пълноценни, да знаят повече, да работят на различни обекти. Работят с желание. Аз винаги съм казвала, че българските студенти археолози работят по-добре, отколкото британските такива и други, с които съм имала възможност да работя и да видя. Българските студенти много бързо се ориентират. Ако имаха възможност и достъп до библиотека с повече литература, за повече пътувания, мисля, че нямаха да имат равни на себе се.

Кои са проблемите на археологията в България?

- Проблемите са много. На първо място това е слабото финансово обезпечаване. Ако има за едни археологически разкопки нормално обезпечаване, това значи, че от тях ще бъде извлечена максимална информация. Но българският археолог няма възможност да си направи един екип, с какъвто би трябвало да работи. Ако разкопаваш един обект като Никополис ад Иструм, много добре би било до теб да има архитект, фотограф, специалист, който обработва керамиката, остеолог, който да се занимава с всички кости, палеоботаник, ако излязат семена да може веднага да работи с тях, добър компютърен специалист, който веднага да ти визуализира всичките тези архитектурни открития... Ако един археолог е сам, е трудно да прави всичко това. Макар че на повечето археолози ни се налага да вършим всичко и мисля, че се справяме добре. Просто нямаме избор.

Друг проблем е, че в държавата ни в последните години има някои проекти, с които се финансират мащабни проучвания и консервации. Но те като че ли са насочени към средновековни обекти. Това са старите столици Плиска, Преслав, Търново с хълма Трапезица... Най-много пари отиват за тези обекти. Което не е коректно и е несправедливо, защото праисторическите и римските обекти имат не по-малко значение. Освен това ми се струва, че от година - две сякаш има някаква промяна, но преди се обръщаше внимание на всички римски градове в България като политика на насърчаване на иманярството. Част от римските градове у нас са изцяло и тотално разрушени от иманярите, без държавата да си мръдне пръста. Едва в последната една-две години има някаква държавна позиция, с която обявиха някои обекти за резервати, приеха по-строги закони. Не може цялото село да работи на една Рациария например... Не може един човек да изкупи лозята в целия лагер в Свищов и никой да не реагира. Това не е от незнание, не е от липса на закони, а от нежелание да бъдат спрени тези хора. Сега ми се струва, че има някаква промяна. Най-малкото с това, че се конкретизира собствеността. Някои резервати, които с години чакаха обявяването си, вече станаха такива. Охраняемите зони са ясни, полицията има специални хора, които се занимават със сектора на културното наследство.

Това са най-големите проблеми - иманярите и безпаричието.

Защо трябва да обръщаме внимание на миналото и да харчим пари за него?

- Този, който не познава миналото, няма бъдеще! Тази фраза, изглежда почти като клише, но не е. България е страна, в която ние не можем да привличаме туристи и инвестиции с нищо друго, освен с природа и култура. Това е ценното, което имаме и трябва да пазим и съхраняваме. Не може да се финансира един обект и да не помислиш за консервацията му след това. Тези пари отиват напразно. Като пример мога да дам някои от тракийските могили. Разкрие ли се нещо, трябва да бъде обезпечено и неговото съхраняване и опазване.

Другото, което е, туристи можем да привличаме с културен туризъм, не с такива бутафории като Царевец. Навсякъде по Европа си имат запазени средновековни замъци, средновековни крепости, в които живеят и днес. Никой не се впечатлява от Средновековие. При това Царевец е реставриран и не е оригинал, на него нищо не можеш да видиш, освен архитектура, крепостни стени, някакви руини - основи на сгради или малко над основите... Трябва да се търси автентичното, там, където намесата е много малка, дотолкова, доколкото да въздейства. Това се цени на Запад.

Какъв ни е проблемът на нас българите, че не можем да сме като гърците например?

- Ами самите ние нямаме отношение към културните си паметници. Ако имахме, тогава щеше да е съвсем различно. Учителката ми в основното училище в часовете на класния ръководител ни говореше за възпитание, за естетика, за правилата и културата на държание в театъра, в киното, в ресторанта, или ни водеше на Царевец. Ами да, това, което тя ме е научила от I до IV клас, никога няма да го забравя и винаги ще имам отношение към един паметник. Тя ни водеше в картинни галерии и къде ли не. И то преди много години. Сега искам да попитам колко пъти тези деца от началното училище са заведени в музеи или галерии? Случва се, но само, когато ги карат да носят гирлянди, цветя, венци, портрети или нещо друго. Това е насила и е безполезно.

Децата трябва да от най-ранна детска възраст да се възпитават в отношение към културно наследство, към паметник, към история и към изкуство.

Ние, музейните специалисти, трябва да тръгнем по училищата. Нищо не пречи всеки месец да имаме витрина с някакъв интересен предмет. Просто да е интересно, да е от различна епоха, от различно време, да е експониран подходящо... Ако има 5-6 табла с фотоси, които да показват още нещо - всеки ще се спре да види. Много неща могат да се направят, въпросът е да има отношение. 

Цялото интервю с доц. Павлина Владкова можете да прочетете на сайта на Север.бг. 

*"Terra Аntiqua Balcanica" - Антична балканска земя е първият международен симпозиум по проблемите на провинциалната керамика в България, (бел. ред).