Познаваме Калин Сърменов от телевизионния екран, но от известно време той се занимава с нещо далеч по-отговорно от актьорската игра. Сърменов е директор на Сатиричния театър "Алеко Константинов" и използва напълно нов подход към отговорностите си в театъра. Той е загърбил артистичните прийоми и поглежда от чисто пазарна гледна точка на сценичните изкуства.
Директорът обаче не се отдалечава толкова от театъра, а напротив. Той участва в новата постановка "Любов по италиански", която фигурира в програмата на Народния театър. В нея актьорът се превъплъщава в образ, в който сме виждали не кого да е, а самият Марчело Мастрояни.
Какво е да се справяш с толкова различни задачи и какви са амбициите на Сърменов за Сатиричния театър, научете от самия него...
Премиера на "Любов по италиански” вече е факт. Как мина първото представление?
- Първата премиера беше нервна, превъзбудена. Ванча Дойчева беше болна, имахме малко репетиции на тази сцена и внимавахме някой да не изпусне нещо. Имаше два-три гафа, които създадоха напрежение. Втората премиера, която беше на следващия ден, мина като шампанско. Самото представление е като шампанско.
То няма претенции за някакви високи художествени висоти, но има претенции за съвестност в разказа, което на мен много ми харесва. Малко съм изморен от това да бъдем концептуалисти. Хората отдавна минаха през този период, но като всичко в България ние закъсняваме. Концептуалният театър далеч не ми е любопитен. По-любопитно ми е да се направи един честен театър, в който си верен към случката.
Чувствахте ли се обременен от факта, че трябва да влезете в ролята на Доменико - образ, който светът свързва с Марчело Мастрояни, една от легендите в киното?
- За нас не стоеше проблема да се сравняваме с филма. От време на време имам някакви намигания, но това е по-скоро закачка. За мен беше по-важно от моята гледна точка, от моята възраст, да разкажа тази история. В никакъв случай не съм правил сравнение. Всяка една ситуация е въпрос на гледна точка. Всяко едно събитие се променя спрямо ситуацията, действието и мястото, на което се случва. Иначе ми е много приятно - материалът е изключително добър. Отдавна не се бях радвал толкова на историята. Можехме да го направим малко по-вкусно. Може би ни трябваха още 15 минути, малко повече материал, защото има доста съкращения.
Кой от героите Ви провокира повече - Милото от сериала "Седем часа разлика" или Доменико?
- Те са много различни. С Михаил Михайлов живея вече две години и той стана част от епидермиса ми. Заснели сме 50 игрални филма, а това е адски много. Вече няма нужда да се готвя за него, защото обличам костюма и ставам той. Доменико ми е още пресничък. Той е генерално различен, но затова ми е по-интересен. Доменико е много объркан, безпомощен, няма тази сила, която има онзи. Той е мамино синче, страхува се от майка си, не иска да се жени, да поема отговорност, докато Михаил поема отговорност за всичко. Ако трябваше пак да изиграя - Михаил някъде, нямаше да ми е интересно. Там изиграх всичко.
От скоро сте директор на Сатиричния театър. Как се чувствате на новия си пост?
- В този театър съм от 25 години. Отговорностите сега са повече, но тази материя ми е позната. Проповядвам неща, които и преди съм проповядвал, но сега имам възможност да ги направя по-мащабни. Това е просто едно ново поприще - не като насока, а като мащаб.
Дано да бъде възприето от колегите ми добре. Аз няма да се променя. От 25 години съм тук, така че колегите ми знаят кой съм, какво съм направил и какво искам да направя и няма да има изненади за тях. Някои харесват това, други не. Актьорите имат навици, които трябва да избия, да наложа моите. Те се съпротивляват, но ще минем през това. Между другото това е сериозен пробив в системата. Наистина е събитие.
Относно самото управление ли?
- До момента театърът е управляван от хора, които не са свързани с него дори и творчески. Моите уважения към всички директори, които бяха тук, но хората, които дойдоха след Пламен Марков, свършиха съвсем друга работа, също много важна. Павел Васев и Иван Попйорданов създадоха една много добра база за развитие на театъра. Надявам се аз да се опитам да построя поне един етаж над тази основа.
Отношението на колегите Ви ли е най-голямото Ви предизвикателство на новия пост?
- Най-голямото предизвикателство е това да се опитам да създам в тези причинно-следствени връзки истински логики, да подредя приоритетите. Не съм склонен на компромиси. Хората имат нужда от добри примери, но от такива, които са качествени, а не от VIP Brother.
Сценичните изкуства по принцип се нуждаят от по-сериозно финансиране от страна на държавата. Как гледате на факта, че в момента се отпускат много повече пари за тях, а значително по-малко за кино?
- Не съм съгласен. Моят спор с Вежди Рашидов беше именно на тема кино. За киното са намерени 17 млн. лева. Такова нещо досега не е имало. Това е страхотен ръст. Проблемът е, че в тази сфера има много бездарници и много се краде.
Филмът "Пъзел” например е едно самоубийство. Режисьорът просто трябва да върне всичките взети пари. Ако един филм в България започне да минава 600-700 хил. лева бюджет, означава, че става дума за кражба. Министерството знае това, но не прави нищо по въпроса. Продължаваме да им даваме пари. Целта на кинодейците е да оцелеят, а не да се развиват. Ако това не спре, ние никога няма да имаме кино. Аз съм потресен как може това нещо да продължава и то в такива размери.
В сценичните изкуства трябва да има логика, пазарна икономика. Защо държавата да трябва да плаща за театъра? Ние трябва да се научим сами да се издържаме, а не да чакаме да ни дадат по 500 лева, за да си купим вмирисани евтини дезодоранти и да избутаме зимата с чушки. Трябва да си напълним салона, да видим защо на някои представления салоните са пълни, на други - не. Това не е изкуство, а бизнес. Забранил съм думата "изкуство” тук.
Не се ли притеснявате, че самите артисти в Сатиричния театър ще откажат да работят по този начин?
- Който иска, ще работи. Това не е концерт пожелание. На когото не му харесва, има и други театри. При нас таргетът е много специфичен. Ние няма да избягаме тотално от направеното преди нас. Аз винаги давам за пример "Вечеря за тъпаци” и смятам, че това е успешната ни формула. Не говоря за чалга и пошлост, а за едно средно ниво на представленията. Искам, когато хората дойдат в театъра, да бъдат щастливи.
В такъв случай вярвате ли, че театърът ще започне да се самоиздържа в близките десетилетия, защото това няма да се случи бързо? Как мислите да постигнете това?
- Да, ако се разсъждава така и то от хората на ръководни постове. Ще се случи с репертоар, съживяване на логиките в хората, със строги правила и приоритети.
*Режисьор на филма "Пъзел" е Иво Стайков. В лентата участват Асен Блатечки и Станимира Колева.