На една „Бледа синя точица” от бъдещето

Астрономът д-р Карл Сейгън се интересува от прекрасната загадъчност на Вселената. Той успешно намира начин да покаже това и на голямата аудитория.

Новата му книга "Бледа синя точица” на издателство "Изток-Запад" е откровение, чрез което Сейгън завършва революционното си пътуване през пространството и времето. Тя дава възможност на бъдещите поколения да хвърлят поглед назад към нашата епоха като към време, когато човешката раса най-сетне е пристъпила една нова и страховита граница – Космоса...

"Бледа синя точица” проследява омагьосващата история на нашите първи космически стъпки и разглежда бъдещето, което ни очаква, докато се отправяме през Слънчевата система към далечните галактики, които се спотайват след нея.

Заселване на други светове и тяхното изследване не са просто фантазия или прищявка, а необходимо условие за оцеляването на човешкия вид.

Авторът е вдъхновен заснемането на Земята през отдалечаващия се от нея апарат "Вояджър 1”. Нашата планета едва мъждука през погледа на огромната дистанция.

Сейгън ни предлага инспирираща перспектива и прекрасни, ненатрапчиво мъдри съвети за оцеляването ни, а самата фотография се превръща в символ на откривателския стремеж на човека – въпреки мащабите на Вселената и благодарение на амбициите ни за знание и разбиране на света.

Вторачен в бледата точица, Сейгън ни хипнотизира със своето ясно и хуманно послание:

"Това е нашият дом. Това сме ние. Всеки, когото обичате, всеки, когото познавате, всеки, за когото сте чували, всяко човешко създание, съществувало някога, е изживяло живота си тук. Изворите на нашите радости и страдания, хиляди религии, идеологии и икономически доктрини, всеки ловец и събирач, всеки герой и страхливец, всеки създател и рушител на цивилизации, всеки крал и селянин, всяка млада влюбена двойка, всяка майка и всеки баща, всяко дете, изобретател и изследовател, всеки учител по етика, всеки корумпиран политик, всяка суперзвезда, всеки върховен лидер, всеки светец и грешник в историята на нашия вид са живели тук – на тази прашинка, огряна от слънчев лъч.”

Именно тази прашинка трябва да бъде трамплинът към цивилизационния ни напредък – като съхраним себе си и като съумеем да постигнем невъзможното.

Из отзивите за книгата

"Карл Сейгън вижда бъдещето на човечеството сред звездите и ни предлага книга, която отвежда читателите отвъд Космоса.”

Chicago Tribune

"Една практична и поетична защита на космическите пътешествия и изследвания – в типичния си стил Сейгън излага становището си брилянтно и красноречиво.”

The San Diego Union-Tribune

"Сейгън може да превърне всички ни в свои съратници.”

Entertainment Weekly

"Книгата създава една неповторима атмосфера на салон с говорители като Галилео Галилей и Алберт Айнщайн.”

Air & Space

Ето и откъс от "Бледа синя точица”:

Дядо ми, роден преди радиовълните да се генерират дори лабораторно, почти доживял да види как първият изкуствен сателит изпраща сигнали до нас от космоса. Има хора, родени във време, когато все още е нямало самолети, които са станали свидетели на изпращането на четири кораба към звездите. При всичките ни провали и въпреки нашите ограничения и погрешимост ние хората сме способни да бъдем величави. Това важи за нашата наука и някои области от нашите технологии, за нашето изкуство, музика, литература, алтруизъм, състрадание и дори в някои редки случаи за нашето държавничество. На какви ли несънувани по наше време чудеса ще сме станали свидетели след още едно поколение? А след още едно? Докъде ли ще е стигнал нашият номадски вид в края на следващия век? А през следващото хилядолетие?

Преди два милиарда години нашите предци са били микроби, преди половин милиард години – риби, преди сто милиона години – нещо като мишки, преди десет милиона години – живеещи по дърветата примати, а преди милион години – човеци, търсещи начин да опитомят огъня. Нашето еволюционно потекло е белязано от изкуството на промяната. В наше време темпото се ускорява.

Когато за първи път се насочим към близкоземен астероид, ще сме навлезли в среда на живот, която може завинаги да ангажира нашия вид. Първото пътуване на мъже и жени до Марс е ключовата стъпка към трансформирането ни в многопланетен вид. Тези събития са толкова знаменателни, колкото и колонизирането на сушата от нашите земноводни предци и слизането от дърветата на нашите прадеди приматите.

Рибите с рудиментарни дробове и перки, леко приспособени за вървене, сигурно са измирали в огромни количества, преди да се установят за постоянно на сушата. Докато горите бавно отстъпвали, нашите изправени приматоподобни предци често са тичали обратно към дърветата в търсене на убежище от хищниците, дебнещи из саваните. Преходите били болезнени, отнемали милиони години и били незабележими за участващите в тях. В нашия случай преходът включва само няколко поколения и са изгубени само шепа животи. Темпото е толкова шеметно, че все още едва успяваме да доловим какво се случва.

Щом се родят първите деца извън Земята, когато вече разполагаме с бази и селища на астероиди, комети, луни и планети, когато се изхранваме от земята и отглеждаме нови поколения в други светове, нещо в човешката история ще се е променило завинаги. Но населяването на други светове не означава изоставяне на този – също както еволюцията на земноводните не е означавала край на рибите. За много дълго време само малка част от нас ще бъдат там отвъд.

"В съвременното западно общество, пише ученият Чарлз Линдхолм, упадъкът на традициите и рухването на общоприетите религиозни вярвания ни оставя без телос [крайна цел], без религиозна идея за човешкия потенциал. Когато е отнета святата ни цел, ни остава само лишената от всякаква мистика представа за крехко и погрешимо човечество, което вече е неспособно да бъде богоподобно.”

Смятам, че е здравословно и изключително важно никога да не забравяме за своята крехкост и погрешимост. Тревожа се за хората, които се стремят към "богоподобие”. Но що се отнася до дългосрочната и свята цел, пред нас стои една такава. От нея зависи самото оцеляване на вида ни. Ако сме били заключени в затвора на егото, ето пътя ни за бягство – нещо стойностно, нещо много по-голямо от самите нас, едно решаващо действие в името на човечеството. Населването на други светове с хора обединява нациите и етническите групи, свързва поколенията и изисква от нас да сме както умни, така и мъдри. То освобождава натурата ни и отчасти ни връща към нашето начало. Дори и сега този нов телос е във възможностите ни.

Водещият психолог Уилям Джеймс нарича религията "усещането да си си у дома в цялата Вселена.” Както описах в първите глави от тази книга, ние сме склонни да си представяме, че Вселената е такава, какъвто бихме желали да е домът ни, вместо да преразгледаме представите си за дом, така че да обхванем цялата Вселена. Ако, следвайки дефиницията на Джеймс, имаме предвид истинската Вселена, значи все още нямаме истинска религия. Това ще остане за едно друго време, когато парливата болка от големите разжалвания отдавна е отшумяла, когато вече сме се приспособили към нови светове и те към нас и продължаваме напред към звездите.

От чисто практическа гледна точка Космосът се простира във вечността. След кратък заседнал промеждутък възобновяваме своя древен номадски живот. Далечните ни потомци, безопасно разпръснати в много светове из Слънчевата система и отвъд нея, ще бъдат обединени от своето общо наследство, от уважението към родната ни планета и от познанието, че какъвто и друг живот да съществува, единствените човеци в цялата Вселена идват от Земята.

Те ще се взират и търсят синята точица в своите небеса и ще я обичат не по-малко заради нейната крехкост и невзрачност. Ще се удивляват колко уязвима е била някога съкровищницата на целия ни потенциал, колко опасно е било детството ни, колко скромно – началото ни и колко много реки е трябвало да прекосим, преди да открием своя път...