Ако се интересувате от политическия живот и избирателния процес в България в периода 1894 – 1913 г., новата книга на историка доц. Милко Палангурски хвърля светлина именно по тази тематика.
Творбата на преподавателя по нова и най-нова история съвсем наскоро излезе от печат, като е наречена "По българските парламентарни избори", съобщава Sever.bg.
Това е трета книга на доц. Палангурски, като тя разглежда периода на Търновската конституция, воденето на политически борби и утвърждаването на многопартийна система. Характерното за периода е, че нито една партия не е спечелила два поредни избора, жените нямат избирателни права, а мандатът на парламента е пет години.
В края на XIX и началото на XX в. страната ни има ясно изразена европейска парламентарна позиция и процесите се случват много бързо. Това става на фона на липсата на достатъчно грамотни хора, които да бъдат включени в парламентарния процес. Независимо от това за по-малко от двадесет години партиите и парламентарния живот започват ефективно да работят.
Според изследванията на автора в българското общество винаги е битувало схващането, че народните представители "не стават”. Търпимостта на българския избирател към което и да е управление, независимо от мнозинството в парламента, е траело между 14 и 18 месеца. Когато обаче библиографиите на депутатите се разглеждат поотделно става ясно, че избраните политици са страхотни хора.
Когато дава гласа си за някой кандидат, българският избирател се доверява на онзи, който е най-популярен или поне най-малко окалян. Практиката за купуване на гласове не е позната в този период. Популярни са били почерпките, а кметът е бил гарант за гласоподавателите. Важно е те да познават кандидатите в партийните листи, смята авторът.
От всичко изброено дотук се оказва, че приликите спрямо сегашната действителност са повече, отколкото разликите. Все пак има и някои различия.
По време на изследвания период средната избирателна активност е била 60%. С повишаване на образователното ниво расте и активността на мъжкото население в избирателния процес. Най-трудно е било подготвянето на бюлетините, защото са се писали на ръка от ученици и чиновници и са се раздавали лично на потенциалните избиратели. Печатането на цветни бюлетини започва през 1911 г.
Пускането на бюлетината в урната ставало, след като председателят се подписвал. Народните представители не получавали заплата, а надница за всеки ден престой на заседанията на парламента.
Общо взето книгата на историка би била интересна не само за специалисти по история или политически процеси, а и за всички, които обръщат внимание на случващото се в страната и имат желание да разберат откъде сме тръгнали и какъв път сме извървели през годините.