Синът на Стивън Кинг го засенчи. Ето откъс от книгата му

Демонични сили и праведен гняв вилнеят с пълна мощ в страховития и интензивен роман "Рога" (ИК "Изток-Запад") на младата и обещаваща щатска звезда на жанровата литература Джо Хил. Интересен факт е, че той е син на иконичния майстор на ужаса Стивън Кинг, който притежава огромен потенциал да го застигне, а защо не и задмине.

Сюжетът на "Рога” ни среща с Игнейшиъс "Иг” Периш, който прекарва една пияна нощ, вършейки ужасни неща. На другата сутрин се буди с гръмотевичен махмурлук и зверско главоболие... а от слепоочията му растат чифт рога.

Отначало Иг решава, че те са халюцинация, продукт на съзнание, увредено от гнева и скръбта. Той е прекарал последната година самотен, в свое лично чистилище, след смъртта на своята любима Мерин Уилямс, изнасилена и убита при неизяснени обстоятелства. Душевното разстройство би било най-естественото нещо на света... ала в рогата няма нищо естествено и на всичкото отгоре са си съвсем реални.

Някога добродетелният Иг е живял живота на благословените: роден в семейство с привилегии, втори син на известен музикант и по-малък брат на изгряваща звезда от късните телевизионни шоута, той е разполагал със сигурност, богатство и със свое място обществото. Имал е всичко, дори нещо повече – имал е Мерин и една любов, изградена върху споделени блянове, взаимно предизвикателство и невероятна лятна магия.

Смъртта на Мерин обаче обрича на проклятие всичко това. Единствен заподозрян в престъплението, Иг така и не е обвинен, нито изправен пред съда, но не е и оневинен. Според съда на общественото мнение в Гидиън, щата Ню Хемпшир, Иг е виновен и винаги ще бъде, защото богатите му и разполагащи с връзки родители са се задействали, за да прекратят разследването. Нищо от това, което Иг може да стори и да каже, няма значение. Сякаш всички, включително Бог, са го изоставили. Всички, освен вътрешният Дявол... Сега Иг е обсебен от ужасна нова сила, съответстваща на ужасния му нов външен вид – злокобна дарба, която той възнамерява да използва, за да открие чудовището, убило Мерин и съсипало живота му. Добротата и молитвите за по-добро не са го довели доникъде. Време е за малко отмъщение... Време е Дяволът да си получи своето.

Друга любопитна подробност за "Рога”, че романът привлече вниманието и на Холивуд, което бързо доведе до провокативната едноименна екранизация на романа, дело на французина Александър Ажа и с британската звезда Даниъл Радклиф в главната роля.

Ето и откъс от книгата...

Той нахлузи кафеникавите си шорти – още беше с вчерашните дрехи – и се наведе над мивката, за да разгледа по-добре. Рогата не бяха кой знае какво – всеки беше дълъг горе-долу колкото безименния му пръст, дебели в основата, но бързо се изостряха, закривени нагоре. Бяха покрити със собствената му твърде бледа кожа; връхчетата бяха грозно зачервени, възпалени, сякаш иглените им връхчета щяха всеки миг да пробият плътта. Той докосна единия и усети, че върхът му е чувствителен, леко болезнен. Прокара пръсти по всеки рог и усети плътната кост под гладката, изпъната кожа.

Първата мисъл, която му хрумна, беше, че по някакъв начин сам си е навлякъл този недъг. Късно снощи бе отишъл в гората зад старата леярна, на мястото на убийството на Мерин Уилямс. Хората бяха окичили неща за спомен по една болна черна череша – кората й се белеше и оголваше дървесината отдолу. И Мерин я бяха открили така – със съблечени дрехи, и плътта отдолу се показваше. Сред клоните деликатно бяха закрепени нейни снимки, ваза с върбови пухчета, картички, огънати и изцапани от излагането на стихиите. Някой – може би майката на Мерин – бе оставил декоративен кръст със забодени на него жълти найлонови рози и пластмасова Дева Мария, която се усмихваше с блажения идиотизъм на бавноразвиващите се.

Той не можеше да понася тази глуповата усмивка. И кръста не можеше да понася – забит на мястото, където кръвта на Мерин бе изтекла от разбитата й глава. Кръст с жълти рози. Ама че шибания. Беше като електрически стол с възглавнички с десен на цветенца – гадна шега. Тревожеше го, че някой е пожелал да доведе тук Христос. Христос беше закъснял с цяла година да оправи нещата. Нямаше Го никакъв, когато Мерин имаше нужда от Него.

Иг беше изтръгнал декоративния кръст и го бе стъпкал в пръста. Трябваше да пусне една вода и я пусна върху Дева Мария; и тъй като беше пиян, си опика и краката. Може би това богохулство бе достатъчно, че да предизвика това преображение. Но не, той усещаше, че има и нещо повече. Но какво – не можеше да си спомни. Много беше изпил.

Завъртя глава насам-натам и се заоглежда в огледалото, вдигна пръсти и докосна отново рогата си. Колко ли надълбоко отиваше костта? Дали рогата имаха корени, забити в мозъка му? Щом му хрумна тази мисъл, в банята притъмня, сякаш крушката горе за миг бе угаснала. Мракът обаче се надигаше зад очите му, вътре в главата, а не заради угасналите лампи. Той се вкопчи в мивката и зачака слабостта да отмине.

И тогава го видя. Той щеше да умре. Разбира се, щеше да умре. Да, нещо проникваше в мозъка му – тумор. Рогата не съществуваха наистина. Те бяха метафора, въображаеми. Тумор разяждаше мозъка му и заради него му се привиждаха разни неща. А щом беше стигнал дотам, че да му се привиждат, сигурно беше късно да бъде спасен.

При мисълта, че той може би ще умре, го заля облекчение – физическо усещане като при излизане на въздух, след като си престоял твърде дълго под водата. Иг веднъж насмалко не се беше удавил, а като дете страдаше от астма – и за него задоволството бе равносилно просто на способността да дишаш.

− Болен съм – въздъхна той. − Ще умра.

От това, че го каза на глас, настроението му се вдигна.

Той се разгледа в огледалото с очакване че сега, след като знаеше, че рогата са халюцинация, те ще изчезнат; обаче не се получи. Рогата си останаха. Той уплашено подръпна косата си, за да види дали не би могъл да ги скрия, поне докато стигне при лекаря, но после, щом осъзна колко глупаво е да се мъчи да скрие нещо, което никой освен него не вижда, се отказа.

Влезе в спалнята с разтреперани крака. Завивките бяха избутани на две страни, а върху смачкания чаршаф все още се очертаваха извивките на тялото на Глена Никълсън. Той нямаше никакъв спомен как се е строполил в леглото до нея, дори не помнеше как се е прибрал – още една част от вечерта, която му се губеше. До този момент имаше спомен, че е спал сам, а Глена е прекарала нощта другаде. С някой друг.

Предната вечер бяха излезли заедно, но след като Иг се понапи, естествено, започна да мисли за Мерин – след няколко дни беше годишнината от смъртта й. Колкото повече пиеше, толкова повече му домъчняваше за нея и толкова повече осъзнаваше колко малко си приличаха тя и Глена – с нейните татуировки и изкуствени нокти, лавица за книги, отрупана с романите на Дийн Кунц, цигари и полицейско досие Глена беше точно обратното на Мерин. Иг се дразнеше да я гледа седнала от другата страна на масата, да бъде с нея му се струваше предателство, въпреки че не знаеше дали спрямо Мерин, или спрямо него. Най-накрая му се наложи да се махне – Глена постоянно посягаше да погали кокалчетата на ръката му с пръст – жест, с който тя изразяваше нежност, но който по някаква причина го вбесяваше. Той отиде в мъжката тоалетна и се кри там двайсет минути. Когато се върна, завари сепарето празно. Седна и пи един час, и чак тогава се усети, че тя няма да се върне, ала той не съжалява за това. Но по някое време през нощта и двамата се бяха оказали в едно и също легло – леглото, което деляха от три месеца.

Той чу далечното дърдорене на телевизора в съседната стая. Значи Глена все още беше в апартамента, още не беше тръгнала за салона. Щеше да я помоли да го закара на лекар. Краткото облекчение, обзело го при мисълта за смъртта, бе отминало и той вече се ужасяваше от предстоящите дни и седмици: баща му, който се мъчи да не заплаче, фалшивата бодрост на майка му, системи, лечения, облъчване, безпомощно повръщане, болнична храна.

Иг припълзя в съседната стая, където Глена седеше на дивана във всекидневната по потник на "Гънс енд Роузис" и избеляло долнище на пижама. Прегърбена, тя се беше облакътила на масичката за кафе и натикваше с пръсти в устата си остатъка от поничка. Пред нея беше кутията с понички от супермаркета отпреди три дни и двулитрова бутилка диетична кока-кола. Гледаше дневно токшоу.

Тя го чу и се извърна към него, хвърли му неодобрителен поглед изпод натежалите си клепачи и отново се вторачи в телевизора. Темата на днешното предаване беше "Най-добрият ми приятел е социопат!". Някакви разплути селяндури се готвеха да почнат да се замерят със столове.

Не беше забелязала рогата.

− Струва ми се, че съм се разболял – каза той.

− Я не се заяждай с мен – тросна се тя. − И аз съм махмурлия.

− Не, искам да кажа... Погледни ме. Добре ли ти изглеждам? − Попита, защото трябваше да е сигурен.

Тя бавно извърна отново глава и се втренчи в него изпод клепките си. Все още бяха намазани с туша от снощи, леко размазан. Глена имаше гладко, приятно закръглено лице и гладко, приятно закръглено тяло. Би могла да стане и модел – модел за големи размери. Беше по-тежка от Иг с двайсетина килограма. Не че беше гротескно дебела – той беше абсурдно кльощав. Тя обичаше да е отгоре, когато се чукат, и когато облягаше лакти на гърдите му, можеше да му изкара всичкия въздух и предизвикваше неволна еротична асфиксия. Иг, който толкова често с мъка си поемаше дъх, знаеше всички известни личности, умрели от еротична асфиксия. Учудващо честа кончина сред музикантите. Кевин Гилбърт. Хидето Мацумото, вероятно. Майкъл Хътчънс, разбира се – точно в този момент не му се мислеше за него. Вътрешният дявол. Всеки от нас.

− Още ли си пиян? − попита тя.

Той не отговори, тя поклати глава и пак се вторачи в телевизора.

Това беше положението. Ако и тя ги беше видяла, щеше да скочи на крака с писък. Но тя не ги виждаше, защото тях ги нямаше. Те съществуваха само в съзнанието на Иг. Сигурно ако сега се погледнеше в огледалото, и той нямаше да ги види. Но точно тогава Иг видя отражението си в прозореца – и рогата си бяха там. В прозореца той беше стъклена, прозрачна фигура, демоничен призрак.

− Мисля, че трябва да отида на лекар – каза той.

− Ти знаеш ли от какво имам нужда аз? − попита тя.

− От какво?

− От още една поничка. − Тя се наведе и погледна в отворената кутия. − Мислиш ли, че мога да изям още една поничка?

Той отвърна с безизразен, непознат глас:

− Че какво те спира?

− Вече изядох една и изобщо не съм гладна. Просто ми се иска да я изям. − Тя извърна глава нагоре и се взря в него, и очите й внезапно придобиха блясък, едновременно уплашен и умолителен. − Иска ми се да изям цялата кутия.

− Цялата кутия – повтори той.

− Дори не искам да ги пипам с ръце. Искам да си забия муцуната в нея и да плюскам. Знам, че е гадно. − Тя започна да брои поничките, като докосваше всяка с пръст. − Шест. Според тебе може ли да изям още шест понички?

Трудно му беше да мисли – пречеха му безпокойството и чувството за натиск и тежест в слепоочията. Онова, което тя каза току-що, нямаше смисъл, поредната безсмислица от цялата неестествена, подобна на лош сън сутрин.

− Ако се ебаваш с мен, по-добре недей. Казах ти, че не ми е добре.

− Искам още една поничка – заяви тя.

− Яж, не ми пука.

− Е, добре. Щом смяташ, че може – каза тя, взе една поничка, начупи я на парчета и започна да яде; натикваше в устата си парче след парче, без да гълта.

Скоро напъха цялата поничка в устата си и тя изду бузите й. Задави се кротко, после вдъхна дълбоко през ноздрите си и преглътна.

Иги гледаше, отвратен. Никога не я беше виждал да прави нищо подобно, не беше виждал нищо подобно от прогимназията насам – хлапета, които погнусяваха другите хлапета в столовата. Когато тя преглътна, тя си пое дъх на пресекулки, а после го изгледа нервно през рамо.

− Дори не ми беше вкусна. Боли ме стомахът – каза тя. − Мислиш ли, че мога да изям още една?

− Защо ще я ядеш, като те боли стомахът?

− Защото искам да стана страшно дебела. Не дебела като сега. А толкова дебела, че да не щеш да си имаш нищо общо с мен. − Езикът й се показа навън и върхът му докосна горната й устна, замислен, вглъбен жест. − Снощи постъпих отвратително. Искам да ти разкажа за това.

Пак му мина през ум, че всичко това всъщност не се случва наистина. Но ако беше изпаднал в някакъв трескав сън, то той бе настойчив и убедителен в дребните си подробности. Една муха пълзеше по екрана на телевизора. Кола профуча по пътя отвън. Всеки миг естествено следваше предишния и в сумата си те още повече засилваха чувството за реалност. Иг имаше природна дарба да изчислява суми. Математиката най-много му вървеше в училище – след етиката, която той не броеше за истински предмет.

− Не ми се ще да знам какви си ги вършила снощи – каза той.

− Точно затова искам да ти разкажа. За да ти се догади. Да ти дам основание да се махнеш. Толкова ми е кофти заради онова, което ти се струпа и заради приказките по твой адрес, но вече не издържам да се събуждам до теб. Просто искам да си отидеш, и ако ти разкажа за онази гадория, която извърших, ти ще си тръгнеш и пак ще бъда свободна.

− Какво приказват по мой адрес? − попита той. Тъп въпрос. Знаеше си.

Тя вдигна рамене.

− За това как си постъпил с Мерин. Че си болен извратеняк и тям подобни.

Иг се втренчи в нея, вкаменен. Това го запленяваше – как всяко нещо, което казваше тя, беше по-лошо от предишното, и с каква явна лекота ги произнасяше. Без срам, без неловкост.

− И какво искаше да ми разкажеш?

− Снощи срещнах Лий Турно, след като ти зачезна. Нали помниш, че ние с Лий си имахме вземане-даване в гимназията?

− Помня – отвърна Иг. Лий и Иг бяха приятели в един друг живот, но всичко това сега бе останало зад гърба му, бе умряло заедно с Мерин. Трудно се поддържаха близки приятелства, когато те подозират в сексуално убийство.

− Снощи в "Стейшън Хауз" той седеше в едно сепаре в дъното, и след като ти изчезна, ме почерпи едно. Не бях си говорила с Лий от цяла вечност. Бях забравила колко леко се разговаря с него. Познаваш Лий, той не се надува на никого. Много беше любезен с мен. След като мина доста време, а ти така и не се върна, той каза, че трябва да те потърсим на паркинга и ако те няма, ще ме закара у дома. Но като излязохме навън, почнахме да се целуваме страстно, като едно време, когато бяхме заедно... и аз се увлякох и почнах да му духам, направо там, и имаше двама пича, които ни гледаха, и изобщо... Не бях вършила подобни щуротии от деветнайсетгодишна, когато бях на спийд.

Иг имаше нужда от помощ. Имаше нужда да се махне от апартамента. Въздухът го притискаше, сякаш смачкваше дробовете му.

Тя пак се беше навела над кутията с понички с ведро изражение, сякаш му беше съобщила някакъв факт без особени последици – че им е свършило млякото или че пак са им спрели топлата вода.

− Мислиш ли, че може да изям още една? − попита тя. − Стомахът ми се поуспокои.

− Прави каквото си искаш.

Тя обърна глава и се втренчи в него, воднистите й очи блестяха от неестествена възбуда.

− Сериозно?

− Не ми пука въобще – каза той. − Освини се.

Тя се усмихна, на бузите й цъфнаха трапчинки, наведе се над масата и вдигна кутията с ръка. Задържа я, набута лице в нея и започна да нагъва. Дъвчеше шумно, мляскаше с устни и дишаше странно. Пак се задави, раменете й се разтърсиха, но продължи да нагъва, със свободната си ръка тъпчеше още понички в устата си, въпреки че бузите й се издуваха до пръсване. Една муха раздразнено забръмча около главата й.

Иг заобиколи дивана и тръгна към вратата. Тя се понадигна, задъхана, и завъртя очи към него. Погледът й се изпълни с паника, по бузите и влажната й уста беше полепнала захар.

− Мм – изстена тя. − Ммм. − Той не знаеше дали тя стене от наслада или от нещастие.

Мухата кацна на ъгълчето на устата й. Той я забеляза, а после езикът на Глена се стрелна навън, а в същото време тя я уцели с ръка. Когато я отпусна, мухата я нямаше. Челюстта й се движеше нагоре-надолу и смачкваше всичко в устата й на каша.

Иг отвори вратата и се изхлузи навън. Когато я затвори след себе си, тя пак навеждаше лице над кутията... гмуркачка, напълнила дробовете си с въздух и отново хвърляща се в дълбините.