Фредерик Бегбеде – между наркотиците и литературата

Бунтар и купонджия, позьор и ерудиран сноб,  бохем и таланлив писател – Фредерик Бегбеде е един от най-четените съвременни автори, едновременно обожаван и критикуван в цял свят заради ексцентричния си личен живот, вулгарния си стил и бруталната си честност.

В новата си книга "Един френски роман" Бегбеде се вдъхновява от двата дни, прекарани в ареста заради смъркане на кокаин на улицата, за да разкаже по твърде своеобразен и завладяващ начин живота си, живота на своите деди и родители – и по подразбиране, живота на Франция през миналото и част от сегашното столетие.

Тръгвайки по следите на изгубеното си детство, писателят създава автобиографично четиво, в което съвремие и минало се смесват по едновременно ироничен и затрогващ начин.

Любопитно, книгата се ражда без особена причина – в свое интервю авторът споделя: "Бях започнал да си водя бележки за детството си, защото намирах за странно, че не си спомням нищо. Опитвах се да открия къде съм бил между 0 и 15 години. Когато се озовах сам в килията, взех да обмислям сериозно този проект."...

Времето в ареста за употреба на наркотици на 42-годишна възраст се оказва вдъхновяващо по особен начин. В началото Бегбеде признава, че обмисля варианта да прикрие случилото се: "Мислех да излъжа, да кажа на семейството си, че съм бил пиян и съм минал на червено, та затова… Разбира се, журналистите научиха и ме издадоха. Не бях особено горд. Хубавата страна на тази история е, че арестът ме принуди да се срещна със себе си. Вече бе време да престана да бягам, да започна да размишлявам за всичко това. През Втората световна война дядо ми е спасявал евреи, а аз, две поколения по-късно, бях зад решетките за хлапашки глупости. Как бях стигнал дотам?".

В романа Бегбеде разказва своята биография, но и разсъждава върху съвременните проблеми на родината си – намалените свободи и полицейщината във Франция, тревогата си за застрашените от управлението на Никола Саркози демократични принципи, все по-големите рестрикции, довели до избирането на нов президент.

Естествено, дори най-сериозните коментари са гарнирани с типичната за Бегбеде брутална ирония и присмех - "Добрата литература не се прави с добри чувства”, казва Жид. Това ме обсебва, ужасно ме е страх от всичко сладникаво. Предпочитам присмеха, за да не се превърна в Паолу Куелю" - казва той.

На въпроса дали се е поучил от всичките си провали и грешки, Бегбеде е категоричен: "А, не, ни най-малко! С тази книга исках да представя истинската си самоличност. Хората не ме познаваха, бях станал герой от книгите си. Исках да поставя нещата на местата им, надявам се да съм успял".