И гуруто на Людмила Живкова умира като нея във ваната

"Фурцева воюва за по-голяма свобода, откритост и връзка със Запада. Тя е първата, която докарва оригинала на "Джокондата” в Москва", разказа Иво Милев. Но въпреки това тя не позволява в СССР да отидат легендарните за момента "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс", за да не пречат на комунистическата пропаганда.

Съветската другарка предпочита идеите на Николай Рьорих и източната философия, след като през 1960 г. обикаля цяла Индия и Непал. Малко по-късно те ще станат нещо като фикс-идея и на Людмила Живкова.

Още като студентка в Софийския университет тя изнася 4 доклада за философията и културата на Изтока. Дъщерята на бившия Първи е на частно посещение в Москва през 1974 г. заради своята специализация – точно когато Екатерина Фурцева организира честване на Рьорих по повод 100-годишнината от рождението му.

Людмила е толкова впечатлена, че прави подобна церемония за руския поет, художник и философ в България през 1979 г. Тогава създава цяла програма в Министерството на културата, посветена на основателя на учението "Агни йога".

Неслучайно Живкова се сближава и с учителя Петър Дънов, чиито идеи много напомнят на тези на руския мистик. Дъщерята на Първия започва да се облича изцяло в бяло като хората от братството, обгражда се с негови последователи.

Един от най-близките й е Богомил Райнов, син на писателя Николай Райнов, който е проповядвал идеята на Пакта Рьорих за наднационално обединение на хора от цял свят, свързани чрез изкуството и културата. В него е утвърдено Знамето на мира като защитник на културните ценности. Именно затова Людмила Живкова кръстила детската асамблея, чийто патрон е, "Знаме на мира".

Обсебена от това, тя поръчала на циклостил в министерството да се отпечата книгата на Богомил Райнов за вдъхновителката на Рьорих Елена Блаватска "Тайното учение". Тя трябвало да се разпространява нелегално из България заради силната съпротива на "здравите сили в партията".

И наистина – те надделяват и спират издаването. В крайна сметка книгата вижда бял свят чак през 1991 г.

Въпреки неуспеха Людмила Живкова крояла планове как асамблеята ще прерасне в още по-голяма инициатива, която да стане с национално и световно значение – точно като Николай и Елена Рьорих. И България да се превърне в център на това международно събитие.

"Инициативите за асамблеята и честването на 1300 г. България", срещу което в Съветския съюз са отрицателно настроени, са част от нейните реформаторски идеи. По този начин тя е искала да създаде лоби в чужбина в подкрепа на България. Людмила Живкова е реформатор в БКП, колкото и странно да ни звучи това днес – казва Иво Милев. – Нека не забравяме, че баща й също идва на власт като реформатор през 1956 г. срещу сталинистките подходи в партията."

Според него фигурата на Людмила трябва да се разглежда в контекста на своето време – изключително трудно за целия Източен блок, когато е ясно, че предстои последната битка между двата свята. България остава едва ли не единствената лоялна към Съветския съюз държава. Полша, Чехия и Унгария винаги са били по-бунтовни.

Сърбия и Румъния са по-неутрални. В тази обстановка се провежда XII конгрес на БКП, за който някои членове на партията смятат, че трябва да промени статуквото и властта да вземе Людмила Живкова. Москва обаче е против. Тя се опасява, че заради залитанията на дамата с бели дрехи и тюрбан на главата София също може да отпадне от късата листа с верни съюзници.

"Краят на комунизма щеше да дойде много по-рано, ако това се беше случило", смята Иво Милев. За него обаче Людмила Живкова е една много самотна и в крайна сметка нещастна жена. Така се е чувствала в средата, която я заобикаля.

Тя е майка, която няма достатъчно време да се грижи за децата си. Може да се каже, че не случва и с двата си брака. Сътрудниците й или я изоставят, или около тях витаят съмнения за предателство.

"Живкова е един драматичен образ, което я прави интересна", казва Милев. От една страна, е била мразена заради това, че има всички привилегии на дъщеря на бившия Първи. От друга – че идеите й излизат извън рамките на марксизма-ленинизма. От трета, не е била сигурна в нито един от приятелите си.

Може би затова все още продължава да има неизяснени въпроси около нейната смърт, която според книгата е навременна и логична. Людмила не би могла да оцелее при кризата в края на социализма.

Официалната версия за смъртта й е инсулт. Заключението на лекарската комисия гласи: "В последно време в резултат на голямо напрежение здравословното състояние на др. Людмила Живкова се влоши. Предприетите мерки за възстановяване на здравето й доведоха до бързо подобряване. На 20 юли 1981 г. обаче състоянието отново рязко се влоши в резултат на внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението. Смъртта настъпи в 02 часа на 21 юли 1981 г.". Това е 7 г. след подобната кончина на Екатерина Фурцева.

Людмила е намерена от камериерката си.

След 1989 г. баща й заявява в интервю: "Не съм сигурен дали краят й е естествен резултат от изчерпване на жизнените сили, или е имало и някакво външно вмешателство. Възможно е и аз да не зная всичко докрай".

Последните месеци преди това са може би най-тежките за Людмила Живкова. Дъщерята на Тодор Живков се чувства зле и тръгва на пътешествия в Индия и Мексико. Още в Делхи става ясно, че дългият път няма да помогне, и припада. А в страната на древните маи вече е толкова зле, че скоропостижно изпращат правителствения самолет да я върне в България.

Тогава прекарва цял месец на Боровец с баща си. Неизвестно защо ден преди края си внезапно решава да се върне в София, без да го предупреди. Какво е налагало да бъде в столицата, така и не става ясно.

Но според автора на "Животът и смъртта на Людмила Живкова" краят й трябва да се разглежда в контекста и на други събития в онова време – и края на Екатерина Фурцева, и убийството на Георги Марков, и атентата срещу папа Йоан Павел II, в който забъркват България.

Източник: 168chasa.bg