Има ли истинска емоция в социалната мрежа?

На 11 март Япония изживя едно от най-мощните земетресения в света. Последваха вторични трусове, цунами, а сега на дневен ред са проблемите в ядрената централа "Фукушима-1". За един миг целият свят бе разтърсен от японската трагедия, а съпричастността и до днес не е отслабвала.

Какво значи съпричастност обаче? Свидетели сме на какви ли не жестове, продиктувани от желание за помощ на тези невинни хора. Известни личности, къде публично, къде анонимно, даряват сериозни суми, с които поне малко да улеснят живота на бедстващите в Япония.

Стана ясно обаче, че само два часа след трагедията в "страната на изгряващото слънце" в интернет са се появили сайтове, които уж събират пари за помощ, а всъщност ограбват хора. Гениално. От трагедията в Япония са минали едва осем дена, а вече се получават имейли, в които "фирма х" ни включва в промоция: ако поръчаме нещо, 10% от парите ни ще отидат в Япония. Това не е щедрост, това е безсърдечност.

Австралийски учени пък публично изразиха възхищението си от социалните мрежи и най-вече Facebook, защото там се наблюдавала "прекрасна проява на човечност". В какво се изразява тя обаче. Прибавяте си някое от новите приложения в социалната мрежа, свързано с трагедията в Япония, което автоматично лепва на снимката ви знамето на страната или мотив от него.

Слагате тази снимка на профила си. Получавате няколко "палчета"... и след броени минути напълно сте забравили за "искрената проява на съпричастност". Това не е човечност. Това е автоматизация на емоциите.

Подобни автоматични действия се наблюдават от много време и по различни поводи. Съществуват групи за защита на животните, в които членуват хиляди хора. Редовно пишат и се интересуват може би стотина, а от тях само десетки са активни.

Същото се случва и при групите за протести. В тях влизат адски много хора, ядосани, обидени, заканват се, обещават и изискват, но на действителния протест хората са малко и на свой ред се обиждат и ядосват.

Някой ще каже, че и това е нещо, че е жест. Но истинският жест отдавна изчезна. Изчезнаха мартеничките от прежда, появиха се виртуални martenitsi. Малко хора се обаждат на приятелите си, за да им честитят празник - пишат им в Facebook, или дори не им пишат, а пращат унифицирана картичка.

Същото е и сега. Хората показват онлайн съпричастност с Япония, а някои от тях дори не са много сигурно какво се е случило там. Процесът обаче е неизбежен. Унификацията е типична за технологичните поколения.

Един такъв ужас като случилото се в Япония би трябвало да породи истински чувства. Да провокира реални емоции. Слава богу, все още ги има и тези емоции, но те са наистина малко. И понеже процесът изглежда необратим, си пожелаваме повече да не се случват подобни неща, които да провокират истински емоции и действия.