Благодарим ти и извинявай, Цвети!

Цвети го направи! След години на неистово усилие, разочарования, една стъпка напред и две-три назад, най-талантливата българска тенисистка изпълни голямата си мечта да спечели историческа първа титла от категорията на WTA.

И нещо повече - красивото Цвете от Пловдив го направи на традиционно силния турнир в Сидни, печелен в миналото от някои от най-големите легенди на женския тенис. Достатъчно е да споменем Били-Джин Кинг, Крис Евърт, Мартина Навратилова и Мартина Хингис, за да добием по-голяма представа за мащаба на надпреварата.

Триумфът на Цвети дойде някак неочаквано и изневиделица. Не защото тя няма качествата да спечели силен турнир, напротив – походите й в Лондон и победите над водещи състезателки доказват обратнното, а защото Пиронкова се намираше в наглед всепоглъщаща дупка. Както чисто игрова, така и психическа. Двете неща често са свързани помежду си.

2013 бе категорично най-ужасяващата година в кариерата на Пиронкова, като българката успя да запише, забележете – едва четири победи на твърди кортове за целия сезон. Представяте ли си? За да бъдат последвани от осем поредни триумфа в Сидни и първата титла. Двойно повече от цялата минала година.

Може би обаче всички ние дължим и извинение на Цвети. За обидите, хулите, квалификациите, черните прогнози за бъдещето. Повечето от нас я ритахме, докато беше паднала, а сега вече я издигаме в облаците, както го правехме през незабравимите две седмици на "Уимбълдън" през 2010. Типично по български.

Извинявай, Цвети.

Извинявай и за това, че едва ли някой ти вярваше в моментите, когато споделяше мечтата си за първа титла от WTA. Че този ден някога ще настъпи – пред погледа на родителите си, че ще получиш шанса да благодариш на дядо Никола, изиграл толкова важна и ключова роля за това изобщо да играеш тенис. И че ще го направиш със сълзи на очи, които вече очаквахме от момента, когато направи това последно обръщение. Знаехме, че ще бъде за него. Нямаше как да бъде за някого друг.

Същите емоции изпитвахме и през лятото на 2010. Тогава Цветана Пиронкова бе гордост, национален герой, златното момиче на българския тенис. Не мина време и всички забравихме за това. Отново. Случвало се е и с други спортисти, които са ни носили радост. Ще се случва и занапред. Първо ги обичаме, после ги мразим, а след това – обичаме ги отново. Такива сме си – темпераментни и с гореща кръв, често не успявайки да контролираме разсъдливо емоциите си.

Какво ще се случи занапред с Цвети? Едва ли някой може да каже. Дори и самата тя. Пиронкова е твърде непредвидима, за да прогнозираме. Ясно е, че всички ние искаме едно и също нещо - Цветето ни най-сетне да добие това самочувствие и увереност, което да й позволи да влиза в мачовете си първо мислено, а след това физически. Така, както го правеше в продължение на осем поредни мача в Сидни.

А ако това не се случи, дано поне отново не забравим, че в Австралия Цветана Пиронкова отново ни накара да се усмихнем и поне за малко си кажем с гордост - "българи сме". Все пак не се случва чак толкова често, нали?