07:51
Честит празник! Днес се навършват 127 години от Съединението на България. Ден, в който е хубаво да се говорят позитивни неща, ден, в който със самочувствие да си кажем, че сме българи. Уви, позитивните нагласи все по-малко завладяват както обществото ни, така и спорта.
Преди дни Димитър Бербатов окончателно отряза надеждите на всички, които си мислеха, че вече бившата звезда на Манчестър Юнайтед може отново да облече фланелката на България и да излезе на "Васил Левски". Всъщност нападателят направи нещо логично - той се отказа от отбора във време, в което той бе на завидно положение в сравнение със ситуацията в момента. За какъв дявол ще се върне сега в един тим, завършил след Уелс в последните квалификации, а в настоящите - в група със съперници от ранга на Италия, Чехия и Дания, а дори и на сочения за бъдеща изненада Армения.
И Митко обясни - минало е много време, изградил си е други навици и прочие. Ясно - Бербатов избра Фулъм пред Ювентус, иска да се наслаждава на футболната игра, човекът вече не гони високите цели, не желае да е под напрежение. Личен избор - нормално. В този ред на мисли - защо му е да играе за България? И преди всички негативи се стоварваха върху него, какво остава сега, когато ги няма Стилиян Петров и Мартин Петров.
Може ли обаче, когато говорим за честта на националната фланелка да свеждаме нещата до такива съждения и не е ли най-ценното нещо за един футболист това да излезе с герба на родината на гърдите. Големите спортисти ни го показват постоянно. Нима един от най-богатите футболисти в света Кристиано Роналдо не бе готов да изяде и тревата на стадионите в Полша и Украйна това лято? Или мегазвездата Лиоел Меси, който за пореден път подчерта, че мечтата му е световната титла с Аржентина. Или пък имащият всичко Дейвид Бекъм, който даваше мило и драго да облече фланелката на страната си, та ако ще да е и на Олимпийските игри.
А жалкото за феновете в България е, че и Англия и Аржентина, че дори и Португалия имат достатъчно на брой футболисти, които играят на най-високо ниво. У нас те са малко и няма как да сме щастливи, когато са готови да радват публиката на малкия стадион край бреговете на Темза в Югозападен Лондон, но не и тази на "Васил Левски". И после идва баналният въпрос - как да обясниш на едно дете, че не може да види идола си на живо, нищо, че му е сънародник. В Англия Бербатов изглежда толкова далечен за българските си фенове, колкото и Уейн Рууни да речем.
Тъжното е, когато като причина за нежеланието се изтъкват изградените навици или това, че Боби Михайлов не е звъннал един телефон. Малко ли е това, че две години в устата на цяла България бе темата за Бербатов и неговото завръщане в националния отбор. И какво значение имат Боби Михайлов, Любо Пенев или който и да е, когато става дума за България? Бербатов иска да помага на родния футбол - така казва. Бъдещето ще покаже, но в този момент той отказва да помогне с това, което може най-добре. И какъв пример дава? Но нищо - той ляга и заспива, а ние и утре вечер ще сме на стадиона и пред екраните. След вечери като онази след мача с Уелс през октомври обаче не ни е толкова лесно да заспим.
Най-тъжното обаче е, че Димитър Бербатов е само един елемент от цялостната картина. Жалко е, че едни от най-големите звезди на родния спорт, тези, които трябва да дадат пример, да са флагмани, по една или друга причина все по-често ги няма. Матей Казийски не пожела да играе за България на Олимпийските игри заради дрязгите с Данчо Лазаров. Вероятно ще потвърди решението си и занапред. Каузата му може и да е правилна, но какво спечели българският фен от това? И без Казийски станахме четвърти на Олимпиадата. А какво бихме постигнали с него - само можем да гадаем. Радостин Стойчев пръв повлече крак и остави момчетата си точно преди най-големия спортен форум, въпреки че федерацията призна грешката си в отношението към него. Лошо е, когато егото ти е по-голямо от България, а Олимпийските игри не са всеки ден.
В баскетбола по всичко изглежда, че Евро 2013 ще си остане мираж. Момчетата на Росен Барчовски направиха всичко по силите си в тези квалификации - уви, отново ще чакаме някое велико чудо. А в тези най-важни мачове България игра без двама от най-добрите си баскетболисти - близнаците Калоян и Деян Иванови. Момчетата са уморени, от 11 години не са пропускали лято с националите, не са добре физически. Идеално - тъкмо ще починат и следващото лято, когато останалите 24 тима ще се борят за европейската корона в Словения. Всъщност, дали ако двамата братя бяха играли, щяхме сега да ликуваме също може само да гадаем. Но ми е чудно как, когато останалите ти съотборници дават всичко от себе си на терена, та ако ще и да падат от Азербайджан, ти може да си в журито на Мис Варна...А другото лято при евентуално класиране да застанеш до тях.
Това са само част от примерите, а те са още много. И сред тях има твърде пресни - само месец назад ни връща в Лондон, където българските спортисти спечелиха три медала, но нито един не отиде в актива на България. След него в ефира на Националната телевизия Валентин Христов заяви, че не съжалява, че медала му не е за родината. На момчето не му е било лесно - иска да се развива, да стане голям спортист. Но с какво го стоплят родния фен ентусиазираните разкази на Златан Ванев за прекрасните условия в Азербайджан?
Гимнастикът Еди Пенев пък отказа да е "новият Данчо Йовчев", както всички очакваха от него. Учи и живее в САЩ, трудно му е да се връща - ще се стреми да печели медали за втората си родина. Най-добрият ни плувец Михаил Александров също избра Щатите пред България, а младите таланти Вилиян Бижев и Едисон Йорданов преди по-малко от месец отказаха поредна повиквателна за младежкия национален отбор по футбол, за да търсят изяви другаде. И още, и още, и още.
Според едно проучване, оповестено през миналата седмица 37 процента от българите искат да напуснат страната, а 60 процента от потенциалните емигранти нямат никакво намерение да се завръщат.
Спортистите ни, които са постигнали всичко и трябва да служат за пример на останалите, по една или друга причина предпочитат да си спестят обличането на националната фланелка и да се концентрират върху останалите си изяви. Как тогава да се учудим на факта, че обикновеният човек е с подобни нагласи?
А за тези, които вярват в българския спорт и неговото бъдеще въпреки всичко остават обратните примери - такива като Станка Златева и Йордан Йовчев, на които и през ум не им е минавало, че могат да оставят България.
